Бъдещето на Европа зависи от конфронтацията, не от компромиса

Много се говори за това, че генералният секретар на НАТО Марк Рюте наскоро нарече президента Доналд Тръмп „татко“ на срещата на върха на Алианса. Със сигурност лапсусът показва колко безсилна се е показала Европа пред лицето на геополитическите заплахи.

Зависимостта от американската подкрепа за европейската отбрана не е единственият проблем. Европейският съюз (ЕС) – смел експеримент в международното управление, замислен след Втората световна война, явно е достигнал вече своите граници, пише Politico.

Това, на което сме свидетели, е залез на Европа, упадъкът на съюз, основан на принципите на мира и дипломацията, който вече не може ефективно да реагира на момента. Днешната криза изисква решителни действия – не сътрудничество и постепенност, предназначени да предотвратят война, а признанието, че войната вече е тук и че сега е време за битка.

През 50-те години на миналия век, след бедствието на Втората световна война, европейските страни, разбираемо, отчаяно търсеха споразумение, което да гарантира мира и сигурността на континента в бъдеще. Обединяването на европейските нации започна само с шест държави като членки основателки – Франция, Германия, Италия, Нидерландия, Белгия и Люксембург. Те съставляват институция, коренно различна по размер и обхват от тази, която познаваме днес. Франция и Германия бяха постоянни източници на напрежение за континента и лидерите бяха нетърпеливи да намерят начин да предотвратят прерастването на тези конфликти в нова война.

Простата идея, върху която се основаваше европейският проект, е, че икономическата интеграция ще ликвидира заплахата от война. Държавите, финансово и политически преплетени помежду си, щяха да имат по-голям залог за осигуряване на траен мир. Сътрудничеството щеше да увеличи икономическия пай за всички, а това, от своя страна, щеше да създаде стимули да не се стига до военна ескалация.

С разрастването на европейския експеримент той се променяше не само по обхват, но и по фундаменталния си характер. Той започна своята радикална трансформация с Договора от Маастрихт през 1991 г., който създаде настоящия Европейски съюз. Няколко години по-късно дойде паричният съюз, приемането на еврото и впоследствие Шенгенското споразумение, което отвори границите на значителна част от Европа.

Всички тези промени проправиха пътя за по-нататъшен растеж. През 1995 г. три държави, Австрия, Финландия и Швеция, се присъединиха към Съюза. През 2004 г., с едно голямо разширяване, Европа прие още 10 членки. Това беше и геополитическо обещание – тези, които се придържат към западните ценности и приемат правилата, могат да станат членки на европейското семейство. По време на този процес на растеж европейският проект продължи да се придържа към същата идея: че свободната търговия, просперитетът и либералните ценности ще служат като защита срещу заплахата от война.

За съжаление, тази идея, колкото и логична да е изглеждала в началото, не се осъществи. Вярно е, че с разгръщането на европейския експеримент станахме свидетели на поредица от забележителни успехи. Те обаче се коренят в неговите основни принципи за постепенност и сътрудничество. Естествено, организация, основана на такива принципи, поражда определен стил на политика и определен вид политици – такива, които са предпазливи, говорят добре и са отлични преговарящи.

Проблемът е, че в крайна сметка винаги възниква предизвикателство, което изисква отклонение от приетия метод на действие, крайна заплаха, която изисква екстремни действия. Когато това се случи, система, изградена върху намирането на консенсус и избягването на конфликти, ще се затрудни да се промени радикално. Да не говорим за огромната институционална инерция, която трябва да бъде преодоляна в случая с ЕС – голям брой държави, офиси и длъжностни лица, които участват в процесите.

С появата на пукнатини – или, по-точно, пропасти, в системата не е изненадващо, че в празните пространства се появиха радикални партии. Те отразяват разбираемата реакция на обществеността към стила на инкрементализъм, който доминира в европейската политика и който се оказа печално неспособен да отговори на настоящите предизвикателства.

Отдавна имаше отчаяна необходимост от алтернатива, която не е била предоставена в рамките на основните политически партии. Появилите се екстремистки партии може би правилно идентифицираха и се възползваха от проблема – че политиката на сътрудничество е недостатъчна, за да се справи с днешните предизвикателства. Те обаче не предоставят и някакво реално решение на проблемите.

Решението изисква цялостно преосмисляне на това как ще изглежда европейското лидерство през XXI век в отговор на новите заплахи, пред които е изправен континентът. Тези заплахи са екзистенциални; те идват от Русия, Китай, Иран, Северна Корея, огромна мрежа от терористични групи и всички други образувания, които съставляват това, което може да се нарече глобална мрежа на авторитаризма.

Конфронтацията е жизненоважна част от идеологията на тези режими. Част от самата им ДНК е нападението и унищожаването на свободните, демократични пазарни икономики. Тяхното оцеляване налага воденето на война срещу враговете им. ЕС не е подготвен да се справя с външни фактори, които фундаментално заплашват съществуването му, с които не може да намери договорно решение и да съжителства мирно. Политиката на минимизиране на риска и търсене на консенсус няма място, когато се води война за оцеляване.