Бъдещето на Европа зависи от конфронтацията, не от компромиса

И нека бъдем ясни: Днес западният свят е във война с враговете на демокрацията. Нуждаем се от институции, които са способни да се справят с тази заплаха, да мобилизират всички налични ресурси и да предприемат спешни действия, а не да търсят отстъпки и заобиколни решения, където е възможно. Структурата на ЕС, каквато е днес, не е изградена за преход към режим на конфронтация, тъй като е основана и подхранвана върху сътрудничеството. Активите, които доскоро са били най-силните страни на Съюза, са фундаментално неподходящи за естеството на настоящите предизвикателства.

Едновременно с това наблюдаваме как Америка се оттегля от международната сцена. Ето защо НАТО не е отговорът на предизвикателството, пред което е изправена Европа от авторитарната мрежа – алиансът е изцяло доминиран и твърде зависим от САЩ.

Лесно е да се обвинява Тръмп, че се е отдръпнал и е оставил Европа слаба и беззащитна, но той само разкри това, което винаги е било опустошителен недостатък в архитектурата на Европа. ЕС е създаден и култивиран под чадъра на американската защита, формулата му за икономическа интеграция никога не е била тествана без мощта на най-голямата военна сила в света, която да го подкрепи.

Не е нито реалистично, нито разумно да се очаква Америка винаги да плаща сметката за сигурността на континента, а Тръмп най-накрая издърпа килима изпод това крехко предположение. Европа е оставена да се бори да намери път напред, докато руският президент Владимир Путин продължава настъплението, и Америка до голяма степен се оттегли встрани.

Последното търговско споразумение, подписано със САЩ, само подчертава тази зависимост и нейните високи разходи. Едностранните мита и 750-те млрд. долара, които ЕС обеща да похарчи за американска енергия, са едва прикрити плащания за продължаващото присъствие на американските войски, които остават на континента. Европа, неспособна да осигури собствената си защита, се държи за всичко, което Америка е готова да предостави.

Досега Европа не реагира ефективно на заплахата от Русия, защото за това е необходима изцяло нова и смела парадигма за европейското управление. Вместо това видяхме как европейските страни се провалят, предприемат разпокъсани действия в посока към целта си, без реален апетит за конфронтация. Историята на санкциите, наложени на режима на Путин заради войната в Украйна, е перфектна илюстрация. Осемнадесет транша санкции са подписани като закон, но въпреки това Путин все още е в състояние да води войната си, да поддържа офанзивата на бойното поле и да прави бизнес с международните си приятели.

Все още има достатъчно място за нанасяне на икономически щети на режима, дори след всички тези кръгове преговори, защото нито една от санкциите не е предназначена да нанесе решителен финансов удар. Те са примери за постепенния подход към разработването на политики, който ЕС въплъщава, а именно подход, който има за цел внимателно да принуди противника към масата за преговори. Разбира се, този подход няма как да сработи с диктатор, а само подхранва агресията му.

Друг пример са единият милион 155-милиметрови артилерийски снаряди, които трябваше да бъдат изпратени на Украйна. Половин година по-късно Европа трябваше да признае, че съюз от 27 държави не е в състояние да произведе или набави това количество. Русия наръси още сол в раната, като обяви, че Северна Корея ѝ е предоставила 1 милион снаряда от собствените си запаси. Една от най-бедните страни в света очевидно превъзхожда най-проспериращия регион в доставката на боеприпаси на своя съюзник във военно време.

Като няма лидери, които да поведат Европа по нов път, бъдещето на континента може би ще бъде написано в Москва. Ако Путин атакува страна от НАТО, която е и член на Европейския съюз, това би разтърсило основите на европейското единство. Затова си струва да се запитаме дали Европа, която не е в състояние да защити собствения си народ, може да има някакво смислено бъдеще. Среща, проведена след бомбардировката на европейска столица, за да се обсъди компромисна резолюция, ще е надгробен камък за самия европейски проект.

Дори ако най-лошите сценарии не се материализират, настоящата неефективност на Съюза вече е осакатяваща. Може ли днешна Европа да има визията и способността да създаде нещо като Шенгенското пространство или паричния съюз? Може ли тя да се разшири смислено, ако безизходицата в крайна сметка я сведе до статута на обикновен зрител във войната срещу Украйна, хибридната война срещу Молдова или невоенното превземане на Грузия?

Неизбежният извод е, че ЕС рискува да стане незначителен и да се изпари, освен ако не бъдат направени фундаментални промени в самия Договор. Това очевидно е монументална задача, но след като станахме свидетели на толкова много пречки и сривове в настоящата система, поне имаме ясна представа как биха изглеждали необходимите промени. А основното предложение дори не е ново.

През 2017 г. германски и френски лидери изложиха идеята за „Европа на много скорости“ и предложиха най-фундаменталното преразглеждане на рамката на ЕС до момента. Ако не беше пандемията от Covid-19 и последвалата война на Русия срещу Украйна, това предложение можеше да се превърне в по-шумен дебат за регионализацията на Съюза. Тази идея все още има потенциал да се завърне, особено в скандинавско-балтийския регион, където страните активно търсят по-силна интеграция в областта на сигурността и отбраната и където руската заплаха е ясно разбрана. Междувременно части от Западна Европа вече се различават по интереси от тези в Северна Европа. В нелибералния блок Унгария и Словакия с нетърпение очакват изборите в Чехия с надеждата с новото правителство страната да се присъедини към техните антиевропейски, проруски редици.

Днешните европейски лидери обаче продължават да се придържат към идеала за изцяло мирен блок и рекламират този ангажимент за ненападение като това, което го отличава на международната сцена. Сякаш адаптирането към новата реалност на войната би обезсилило основополагащата мисия на ЕС, когато е точно обратното - приемането на нови, по-строги мерки е единственият шанс, който Европа има да спаси проекта, основан на мира, който толкова насърчаваше.

Имперските амбиции на Русия не бяха ограничени от Минските споразумения през 2014 и 2015 г., но биха могли да бъдат ограничени чрез преразглеждане на договорите, които формират Съюза. Сега е време за следващата итерация на европейския проект, преработена и подсилена за бъдещето.

Първо, единодушие. Европейският съюз е основан като проект на споделени цели и постигна споразумения, предназначени да развият неговата визия. Постижения в такъв мащаб сега изглеждат невъобразими, защото не всички в Европа споделят обща цел. Унгария, един от най-големите получатели на средства от кохезионния фонд на ЕС, работи активно срещу европейския проект. Словакия не изостава. По отношение на сигурността Испания все още настоява, че ЕС е проект за мир и култура, а не коалиция, която трябва да се защитава. Ако Европа иска да оцелее, тя трябва да се откаже от принципа на единодушие.

Второ, геополитика. Европа излекува много от раните, оставени от Студената война, като приветства страните от източния фланг в лоното си. Това разширяване беше може би най-големият геополитически успех на ЕС. Задачата обаче не е завършена и има още ползи, които могат да се пожънат. Украйна, Молдова, Грузия и Армения имат население, което в огромно мнозинство се идентифицира със Запада. ЕС трябва или да предложи на тези страни надежден път към европейско бъдеще, или враговете на демокрацията ще продължат да им проправят пътища в обратната посока.

Трето, отбрана. Проектът за мир не може да оцелее, ако мирът не бъде защитен. Ерата на мирния дивидент е приключила. Трябва да започне нова ера - ера, в която Европа ще се застъпи за себе си и своите съюзници. Няма да има мирно съжителство с Русия на Путин. Европа може евентуално да осъзнае, че подобно съвместно съществуване с Китай на Си е също невъзможно. Довереният американски щит за сигурност няма да бъде толкова силен – или толкова надежден, както преди.

Европа трябва да разработи инструменти, които могат да помогнат за защитата на ценностите, за които ЕС се застъпва. Тя трябва да се трансформира от миролюбива комуна в институция, способна да реагира на заплахи от реално насилие, способна да се противопостави на онези, които желаят нейния край.

Европа не е обречена на провал. Но за да оцелее, ще е необходимо разбирането, че свободата вече не е безплатна и че всички налични средства трябва да бъдат използвани за нейната защита.