Високомерието на световните лидери може да е причината за нова световна война

Докато светът (включително самопровъзгласилият се за главен миротворец в Белия дом) чака със затаен дъх обявяването на тазгодишната Нобелова награда за мир, помислете за малко за нарастващия риск от война, включително световна война, пише колумнистът на Bloomberg Андреас Клут в материал.

Дори бегъл поглед върху днешните големи военни сили показва, че както техните лидери, така и политическите елити са опасно самоуверени и биха могли – както например през 1914 г. – да се окажат в бедствие заради това, което учените по международни отношения наричат ​​взаимен оптимизъм.

Ако все още не сте притеснени, ето едно проучване, най-мащабното по рода си, което стига точно до това заключение. Джефри Фридман от колежа Дартмут току-що публикува резултатите от изследвания, които е провеждал (приблизително между 2016 г. и 2022 г.) върху около 2000 служители по националната сигурност от повече от 40 западни страни – мъже и жени, северноамериканци и европейци, цивилни и военнослужещи.

Въпросите на Фридман са били под формата на твърдения, за които служителите е трабвяло да изразят вероятност. Няколко примера: САЩ са единствената страна в света, която разполага със стелт самолети (Верният отговор е „не“). В Европейския съюз има повече военнослужещи на активна служба, отколкото в Русия (да). Джихадистките терористи през предходните години са убили повече хора във Франция, отколкото в САЩ (да). Има повече бежанци от Сирия, отколкото от Венецуела (по това време, да).

Когато започва през 2020 г., Фридман казва, че задава всеки въпрос в два варианта. Например, половината от участниците са получили този вариант: „Какви са шансовете „Боко Харам“ да е убил повече цивилни от ИДИЛ от 2010 г. насам?“ Другата половина е получила: „Какви са шансовете ИДИЛ да е убил повече цивилни от „Боко Харам“ от 2010 г. насам?“

Както се досещате, целта на Фридман не е била да провери знания, а да оцени това, което аз наричам „интелектуална скромност“ (или липсата ѝ, високомерие), посочва Клут. И данните са ясни: участниците са изключително самоуверени.

Въпреки че участниците дават оценка на твърденията от 90% шанс да са верни, те се оказват верни само в 58% от случаите – на практика също като „ези или тура“. Дори когато участниците са се чувствали напълно сигурни – давайки 0% или 100% шанс – те са грешили в повече от 25% от случаите. Няма разлика между мъже и жени, американци и европейци, високопоставени армейски кадри и цивилни.

Нещо повече, участниците не са грешили произволно, но са били склонни към фалшиво положителни резултати – смисълът на обръщането на въпросите. Човек би си помислил, че ако помолите голям брой разсъждаващи експерти да определят вероятността ИДИЛ или „Боко Харам“ да са по-смъртоносни, средните стойности трябва да се сумират до 100%. Но в повечето случаи (за 244 от 280-те въпроса в експеримента) се сумират до много повече.

В други контексти подобно пристрастие към фалшивите положителни резултати предполага, че хората са по-склонни, да речем, да изпратят невинен човек в затвора, отколкото да освободят виновен. В международните отношения това помага да се обясни например защо съветниците в Белия дом през 2002 г. са били сигурни, че Саддам Хюсеин се опитва да създаде ядрени оръжия (макар да не го е правил) и са били уверени, че могат не само да свалят режима му, но и бързо да стабилизират и демократизират Ирак (макар да не са могли).

Разглеждайки хипотези за тази опасна когнитивна асиметрия, Фридман изважда на преден план работата на психолози като покойния Амос Тверски и Даниел Канеман, световните шампиони в разкриването на когнитивни пристрастия. Едната е евристиката на наличността – нашата човешка склонност да преувеличаваме вероятността на всичко, което ни хрумне, и да отхвърляме други възможности.

През 2002 г. например беше много по-лесно да си представим, че Саддам внася алуминиеви тръби, за да изгражда центрофуги за обогатяване на уран, отколкото да смятаме, че той иска метала, за да прави конвенционални ракети (което се оказа така) или нещо съвсем друго.

Друг капан е така наречената склонност към съгласие, нашата склонност да казваме „да“, преди дори да обмислим съдържанието на дадено предложение. Ефектът се влошава многократно, когато прибавите и стадното мислене, натиск от страна на връстниците или откровен страх. Ето защо авторитарните режими са склонни да грешат по-катастрофално, отколкото отворените общества. Спомнете си нахлуването на Владимир Путин в Украйна през 2022 г., за което неговите съветници и генерали го уверяваха, че ще отнеме няколко дни.

Лошите новини, които следват от изследването на Фридман, са от две части. Първо, спомените за последната световна война са избледнели, а сегашното поколение лидери и експерти – от Китай и Русия до САЩ и навсякъде другаде – показва признаци на отслабващо смирение и нарастващо високомерие, подобно на европейските лидери през лятото на 1914 г.

Второ, най-могъщата военна сила на планетата, САЩ, се отдалечава от културата на открит и обективен анализ и се насочва към стадното мислене и аргументи, мотивирани от лоялността към лидера –което може да се нарече война срещу експертизата.

Но има и добри новини. Фридман открива в своите проучвания, че можете драстично да подобрите резултатите с провеждането на обучение от само две минути, като по този начин подготвите хората да осъзнаят своите пристрастия.

Залогът в международните отношения често е война или мир, живот или смърт. Помислете за някои от въпросите, с които Белият дом в момента трябва да се справи. Дали САЩ наистина са „заличили“ ядрената програма на Иран, или просто са я забавили за известно време? Дали Русия води хибридна война срещу европейските страни от НАТО само за да тормози алианса или за да тества уязвимостите му за пълномащабна атака? Дали Северна Корея има планове да атакува Южна Корея или Китай да завземе Тайван? Ако се стигне до война, кой би бил по-вероятният победител?

Ето предложения за изводи от изследването на Фридман към лидерите на всички страни: първо, ценете експертизата и осъзнайте, че нейната работа е да казва истината на властта, а не да ви ласкае. Второ, не позволявайте на съветниците ви да представят единични сценарии, а настоявайте за алтернативни хипотези – след това ги обърнете, така че позитивите да станат негативи.

Преди всичко, не възнаграждавайте увереността (и със сигурност не показността) сред вашите служители, а смирението. И винаги, винаги, винаги самите вие бъдете смирени, завършва Клут.