Пол Кругман: Когато частният сектор се свива, публичният трябва да го компенсира

Голямата грешка

След първоначалната разумна реакция в началото на кризата политиците поеха по грешна пътека, фокусирайки се върху правителствените дефицити и дълговете на публичния сектор, които трябвало да се понижат в синхрон с тези на частния сектор.

По този начин вместо да има стабилизираща роля настоящата фискална политика на практика влошава ефекта от ограничаването на разходите в частния сектор.

Ако сътресението беше по-леко, монетарната политика можеше да реши тези проблеми. Когато лихвените проценти са близки до нулата обаче, монетарната политика – въпреки че може да помогне – не може да свърши цялата работа.

Разбира се трябва да бъдат приложени средносрочни планове за понижаване на правителствените дефицити. Има опасност обаче, че ако на подобни планове се обърне прекалено голямо внимание, те лесно могат да провалят икономическото възстановяване.

Решаването на проблема с безработицата е ключов приоритет, тъй като тя може да придобие епидемични размери и да помрачи допълнително перспективата за икономическо възстановяване и понижаване на бюджетните дефицити.

Обикновено критиците на тази теория изтъкват два аргумента:

Аргументът за доверието

Първият аргумент е, че правителствените дефицити повишават лихвените проценти, с което пречат на възстановяването. В същото време мерките за бюджетни икономии биха възстановили доверието, а оттам и растежа.

За този аргумент обаче не съществуват никакви емпирични доказателства. Въпреки изключително високите дефицити, лихвените проценти са неочаквано ниски в почти всички основни икономики, където има нормално функционираща централна банка. Лихвените проценти са високи само в няколко европейски страни, защото на Европейската централна банка (ЕЦБ) не е позволено да оперира като кредитор от последна инстанция.

Навсякъде другаде във всеки един момент централните банки могат, ако е необходимо, да финансират дефицитите и да подкрепят облигационните пазари.

В историята няма случай, в който бюджетните икономии да са генерирали икономическа активност. Международният валутен фонд (МВФ) е изследвал 173 случая на бюджетни икономии в различни страни. Резултатът от подобни мерки почти неизменно се е оказвал икономически спад, а страните, където са прилагани най-тежките бюджетни ограничения, са страдали от най-дълбока рецесия.

Причина за това е, че бюджетните икономии не вдъхват доверие на бизнеса. Компаниите биха инвестирали единствено, когато предусетят приток на склонни да развържат кесиите си потребители с достатъчно високи доходи. Бюджетните икономии обезкуражават инвестициите.

Структурният аргумент

Вторият аргумент срещу икономическите стимули е идеята, че производството всъщност страда от проблеми с предлагането, следствие на структурни дисбаланси. Проблемът обаче се крие в общото свиване на разходите и потреблението.

През 30-те години в САЩ същият структурен аргумент беше използван срещу идеята за икономически стимули. Между 1940 г. и 1942 г. обаче потреблението се възстанови с 20%. Това показва, че проблемът през 30-те, както и днес, е в липсата на търсене, а не на предлагане.