Кога говорим за трайна стагнация

VoxEU, незаменимият сайт за икономическа политика на Центъра за изследвания на икономическата политика, надминава себе си, публикувайки нова електронна книга за трайната стагнация. Това е най-важната тема на разговор в областта на приложната макроикономика, но е и сложна, и объркваща. Редакторите Ричард Болдуин и Коен Теулингс, заедно с екип от видни сътрудници, създадоха първото цялостно и сравнително достъпно проучване по въпроса. Прочитането му си заслужава, съветва колумнистът в Bloomberg View Клийв Круук.

Какво всъщност е „трайна стагнация“? В своето въвеждащо есе авторите обясняват, че става дума за три съществени, но свързани помежду си вероятности:

Първо, наличието на продължително несъответствие между фактическото и потенциалното производство. Поради наличието на дисбаланс между спестяванията и инвестициите номиналният лихвен процент, необходим за поддържането на пълна заетост, спада под нулата – не временно, а за по-дълго време. Тъй като лихвеният процент не може да бъде понижен до отрицателна стойност, паричната политика (както се възприема в момента) не може да накара икономиката да работи при своя пълен потенциал.

Второ – забавянето на растежа на потенциалното производство. Това може да се случи поради демографски причини или защото иновациите не са това което бяха, или поради други причини.

Трето, при наличието на необратим спад в нивото на потенциалното производство. Дори ако при пълна заетост нивото на лихвения процент все още е позитивно, а растежът на потенциалното производство не се забавил, то рецесията може би трайно е намалила своето въздействие – като например да накара работещите да напуснат работната сила и да не се връщат. Дори ако сега икономиката расте със същото бързо темпо, с каквото растеше преди, тя е на една по-ниска предавка и никога няма да се доближи до пътя, по който беше преди катастрофата.

Понятието „трайна стагнация“ може би трябва да се ограничи само до първата от тези идеи. Точно това означаваше то през 30-те години на ХХ век, когато бе създадено. А това е проблемът, който поражда загриженост у Лари Съмърс, който допринася за водещото есе в електронната книга на VoxEU и който повдигна този въпрос миналата година. Другите два варианта изглежда се смесват с аргументите за лихвените проценти, формирайки един перфектен песимизъм.

Това смесване донякъде е оправдано, за съжаление, защото идеите – макар и различни, имат връзка помежду си. Например, застаряващите поколения може би увеличават предлагането на спестявания (като по този начин намаляват равновесния лихвен процент и поддържат икономиката под пълния й потенциал), докато същевременно се намалява населението в работоспособна възраст (като по този начин се потиска растежът на потенциалното производство).

Предположението, че силата на иновациите отслабва, може да намалява възможностите за печеливши инвестиции (добавяйки ги към проблема за излишъка на спестявания), като същевременно задържа производителността (което пряко спира растежа на потенциалното производство).

Всички три версии за това какво е трайната стагнация могат да бъдат верни. Всички всъщност са много по-вероятни, отколкото някой би си помислил. Това не прави тези три резултата правдоподобни макар до някаква степен да са неизбежни. Бари Ейхънгрийн обобщава нещата добре:

„Дали е налице проблем с трайната стагнация? Да, налице са причини, поради които трябва да се притесняваме, че темпът на американския растеж през следващите 10 или 20 години ще разочарова по стандартите, характерни за ХХ век. Но това не е неизбежно. То няма да бъде заради всички големи изобретения, които са били създадени, или защото е имало недостиг на атрактивни инвестиционни проекти или на голямо изобилие на спестявания. Ако САЩ изпитат трайна стагнация, състоянието ще бъде самонараняващо.“

Това, което иска да каже Ейхънгрийн, е, че за всички проблеми, обхващани от теорията за трайната стагнация, има лек. Да предположим, ако се разгледа най-лошият случай, че дисбалансът между спестяванията и инвестициите се задържи, а лихвеният процент при пълна заетост остане под нулата. Централните банки биха могли да повишат целевия темп на инфлация от 2% на 4%, например. Това също би довело до ръст на равновесния лихвен процент. Проблемът е решен.

Да, за повечето централни банки този курс на действие би бил много труден за прозрение. Да спечелят доверието с текущите цели за инфлацията не беше лесно. И все пак не е нужно да се стига до това.

Вместо това правителствата могат да атакуват излишъка от спестявания чрез увеличаване на разходите за образование и инфраструктура, чрез намаление на данъците, което да насърчи домакинствата да потребяват, а фирмите – да инвестират, чрез стимулиране на иновациите, на предлагането на труд (например, чрез повишаване на пенсионната възраст или чрез подобряване на стимулите за нископлатените работници). Освен това управляващите могат да насърчат конкуренцията (което подобрява ефективността и възнаграждава инвестициите). Накратко – като правят неща, които по принцип би следвало да вършат.