Могат ли автоматичните фискални стабилизатори да заменят монетарната политика

Изследване от 2016 г. на Алисдеър Маккей и Рикардо Рейс показва, че автоматичните стабилизатори могат да бъдат много ефективни за ограничаване на дълбочината на рецесиите, когато паричната политика е ограничена от долната граница на лихвите. Те също така заключават, че социалните плащания са по-успешни от данъчните корекции за стабилизиране на търсенето, като увеличават разполагаемия доход на най-бедните домакинства.

При рецесията от 2007-09 г. в САЩ автоматичните стабилизатори добавиха около 2% към реалния брутен вътрешен продукт в най-ниската точка за икономиката, малко повече от въздействието на дискреционния фискален тласък от ЗВР. Освен това влиянието на стабилизаторите продължи няколко години по-дълго от това на дискреционните стимули, което ги прави по-важни като цяло за изглаждането на цикъла.

Това сочи, че подходящите фискални стабилизатори биха могли да работят автоматично, заменяйки липсващия монетарен стимул при следващата рецесия.

Има два основни начина, по които този ефект може да бъде засилен. Първият е промяна на цялата структура на публичните финанси чрез повишаване на дела на данъците и разходите в БВП. Изключително малко вероятно е обаче правителствата да са склонни да направят такива фундаментални промени преди да почувстват спешна необходимост от това. Този подход ще включва по-високи и по-прогресивни данъчни системи и по-големи социални плащания, които ще представляват политическа бомба със закъснител.

Вторият начин е да се създаде нова система от автоматично допълнително харчене, която се задейства само когато икономиката се насочи към рецесия. Неотдавнашна публикация на Проекта Хамилтън към Института Брукингс и нестопанския Вашингтонски център за справедлив растеж предлага няколко практически идеи за това. Сред тях Клаудия Сам, икономист от управителния съвет на Федералния резерв, предлага програма, която да се задейства, когато статистиката за безработицата сигнализира за рецесия. Тя ще насочва директни плащания към определени домакинства, за да увеличи потребителските разходи по време на рецесията.

Това „правило на Сам“ би предложило фискална алтернатива на правилото на Тейлър, което се използва от монетарната политика, и би заобиколило много от политическите проблеми, които преследват дискреционната фискална политика. То би могло да изиграе много полезна роля.

Централните банкери ще твърдят, че подобен тип усилване на фискалните стабилизатори трябва да бъде незабавно прокарано. Въпреки това изглежда доста малко вероятно днешните политици да имат прозорливостта да разработят и въведат ефективен фискален стимул, така че да е готов, когато настъпи рецесията.

Изглежда далеч по-вероятно те да направят твърде малко и твърде късно, както обикновено.