Натрупването на дълг заради пандемията поставя под въпрос стари табута

Вниманието на тези непознати неизбежно ще бъде насочено към държави с нива на дълг, които вече са високи и скоро могат да изглеждат неустойчиви дори при рекордно ниската цена на заемите. Не всички държави са в едно и също положение. САЩ могат да вземат заеми в собствената си валута от кредитори, най-важният от които, Китай, има силен интерес да поддържа стойността на долара. А Великобритания, с дълг от 86% от БВП, е в малко по-силна позиция от членовете на еврозоната, тъй като при необходимост може да остави валутата си да се обезцени. Гърция вече има съотношение на дълга от 188%, докато Италия е със 133%, Франция - с 99%, Испания - с 96%.

Япония е пионер в количественото облекчаване, дори преди Абе, с мащабни покупки на държавни облигации от централната банка с цел намаляване на доходността по ДЦК. Японската централна банка (ЯЦБ) финансира директно държавния дефицит чрез изкупуване на нов дълг, без да очаква, че той ще бъде погасен. Силните икономически резултати на Япония и всеотдайните армии от спестители карат тази неортодоксална система да работи. Но дали това ще продължи?

Някои се опасяват, че използването на количествно облекчаване, особено от ЕЦБ, но също така и от други централни банки, вече представлява монетизация, тъй като подозират, че облекчаването никога няма да бъде обърнато от продажбата на облигации обратно на пазара. Въпреки че това умишлено размиване на границата между паричната и фискалната политика не е безобидно, двата традиционни аргумента срещу монетизацията - че ще доведе до хиперинфлация и че повишава „моралния риск“ - вече не изглеждат уместни в днешната монетарна среда. Япония (а сега и други страни) са по-притеснени от дефлацията, отколкото от инфлацията. А моралният риск е по-лесен за управление в криза, тъй като електоратът може да направи разликата между света, търсещ пътя встрани от глобалния коловоз, и отделните правителства, които просто отново са небрежни с парите.

Управителите на АЦБ и ЕЦБ продължават да настояват, че монетизирането на дълга, дори при днешните обстоятелства, би било нарушение на паричната ортодоксалност и опасен прецедент. Но поради различни причини и двете централни банки може да нямат голям избор освен да последват примера на Япония.

Еврозоната е в особено слаба позиция, тъй като поема тежестта на някои вече уязвими икономики и й липсва свързващото федерално правителство, което да накара фискалния съюз да заработи заедно с паричния. Трудно е да си представим, че по-слабите икономики от еврозоната ще се подчиняват на ограниченията, наложени на Гърция, като при това запазят демократичното си управление. Търпението се изчерпва в цяла Европа, като популистките движения печелят значителна електорална подкрепа.

Междувременно, в Обединеното кралство Борис Джонсън вече беше осъзнал - преди коронавируса, но след десетилетия на строги икономии - че избирателите си задават въпроса на Гручо Маркс, „какво изобщо е направило следващото поколение за мен“. Джонсън се опита да прекъсне цикъла на лейбъристки правителства, които заемат, за да харчат, и консервативни такива, които намаляват разходите, за да свият дълга. Неговото консервативно правителство обеща да даде заден ход на строгите икономии, наложени от предшествениците му. Джонсън все пак може да намери Абеномиката за перфектния начин, за да удържи на думата си.