Количествени улеснения, евфемизми и въобще как боговете полудяха?

Като аргумент в полза на намесата на монетарните власти адвокатите на интервенциите изтъкват спасяването на системата от фалит. Но перверзният дългосрочен ефект е, че нито системата се изчиства от погрешните залози и токсичните активи, нито статуквото се променя. Онези, които са били най-неразумните по време на бума, са спасени след гърмежа на балона и сега продължават да предявяват искове към ресурсите и да влияят на инвестиционния процес.

Забележете, че с всичките си действия Фед надува нов балон - на американските държавни облигации и доларa като валута. Когато пазарите спрат да финансират САЩ евтино (както изведнъж спряха да го правят за Гърция, Италия и Испания), а единствен купувач на американски дълг остане Фед – точката на кипене ще е достигната.

Това би означавало още по-активнo обезценяване на долара, висока инфлация и бягство от доларови активи. Да припомним, че Фед успява да контрира двуцифрената инфлацията през 80-те години на 20-и век.

Гуверньорът на банката по това време, Пол Волкър, спира печатането на пари и лихвите хвръкват нагоре, парирайки инфлацията. Но да припомним още, че по това време щатският дълг е около 1 трилион.

Днес само дефицитът на правителството е по-голям, а публичният дълг е над 16 трилиона долара. Вдигането на лихвите би означавало невъзможност да се рефинансира дълга, а сценариите в такъв случай са два: банкрут или хиперинфлация, която по същество също означава банкрут по задълженията, посредством обезценяване на стойността на дълга и долара.

Балансът на Фед е надут до пръсване – от кризата насам бяха създадени над 2,3 трилиона нови долара „парична база” -  основен елемент в паричното предлагане. С новите „базови” или „държавни” пари, както също се наричат, банковата системата може да създаде десетки трилиони отгоре под формата на „банкови” кредити и депозитни сметки, посредством банковия мултипликатор.

Факт е, че засега близо 1,5 трилиона от тази ликвидност стои като „свръхрезерви” в депозитните сметки на търговските банки във Фед.

Просто нито кредиторите имат спокойствието да кредитират, нито потребителското и бизнес доверие са такива, че населението и фирмите да имат желание да задлъжняват още повече. Въпросът е, ако икономическата конюнктура се промени, ще могат ли централните банкери да реагират адекватно и имат ли „стратегия за изход”, в случай че инфлационните очаквания и потребителските цени скочат по-рязко? Ще засегнем този проблем малко по-надолу.

Най-общо, икономическият цикъл досега се развиваше по следния начин: лихвите се намаляват от монетарните власти, за да се стимулира кредитирането; следва кредитна експанзия от банките, а от там и бум в реалната икономика, бум в стойността на активите, изобщо финансово-икономическата идилия.

Все пак в реалния свят ресурсите са оскъдни, а печатането на пари не променя с нищо този факт. Инвестициите, които не са обезпечени с реални спестявания, рано или късно ще се окажат провал. Изобилният евтин кредит ще се окаже „скъпоструваща илюзия”, а натрупаните дисбаланси ще започнат да се коригират, завръщайки се към естествените нива на потребление и инвестиции, които хората желаят.

Следва рецесия. Централните банки пак се намесват, наливайки пари и снижавайки изкуствено лихвените нива. Системата не се изчиства – няма оптимизиране на балансите и изчистване от лошите активи, няма ликвидация и пренасочване на производствените фактори към по-ефикасни и производителните предприемачи.

И така, балонът е получил глътка надуващ въздух, капиталите се насочват в друга посока, сектор или актив и така до следващият рецесионен етап от цикъла, като изкривяването на икономическите структури става все по-дълбоко.