Бизнесът в САЩ е раздвоен между оптимизъм на микро ниво и песимизъм на макро

Този месец Сузане Кларк, ръководител на могъщата търговска камара на Америка, сондира своите членове за това какво очакват, когато обмислят перспективите за 2023 г., пише редакторката за САЩ на Financial Times Джилиън Тет.

Може да очаквате тази прогноза да е мрачна. Проучване на JPMorgan сред американски бизнес лидери миналата седмица отчете „рязък спад на оптимизма за икономиката, тъй като се появяват опасения от рецесия“, като 65 процента от ръководителите прогнозират спад през 2023 г. и само 8 процента са оптимисти за световната икономика.

И когато Световният икономически форум (СИФ) издаде годишния си доклад за риска преди годишната си среща следващата седмица в Давос, той беше апокалиптичен, отбелязвайки, че „след като една икономическа ера приключи следващата ще донесе повече рискове от стагнация, различия и стрес“. Ох.

Но има един особен парадокс: ако прегледате доклада на JPMorgan, можете да забележите изобилие от бодри настроение на микро ниво на фона на макро затрудненията. Най-вече, 51 процента от респондентите прогнозират, че печалбите ще се повишат през 2023 г., а 88 процента очакват да запазят или добавят персонал.

Циникът може да каже, че това е така, защото изпълнителните директори трябва да бъдат оптимисти пред инвеститорите. Но Кларк смята, че мащабът на дихотомията, отразен и в собствените данни на камарата, е необичаен. „В момента много от нашите членове ни казват, че докато състоянието на техния бизнес е силно, това на нашата икономика е крехко“, казва тя. Кларк нарича това проблем на „вторичния песимизъм“ – или мястото, където корпоративната реалност и публичната реторика се разминават.

Защо се разви този вторичен песимизъм? Камарата, в ролята си на лобистка група, обвинява предимно американските политици. „На американския бизнес му е писнало от Вашингтон поради неговата поляризация, безизходица, прекомерния обхват и неспособността му да действа интелигентно и стратегически“, изтъква Кларк, оплаквайки се, че „бизнесът няма яснотата или сигурността да планира до следващия политически цикъл“.

Добра логика. Но мисля, че това разказва само част от историята. Другата причина за тази дихотомия е, че корпоративните ръководители се борят с един объркващ свят, който повечето не са подготвени да анализират.

Това е отчасти защото предизвикателствата, пред които са изправени фирмите в момента, не могат лесно да бъдат определени от интелектуалните инструменти, които отдавна са почитани в бизнес училищата, като икономически модели или счетоводни баланси.

За да разберете това, просто погледнете доклада за риска от Давос, който цитира 10-те най-големи опасности, които тревожат членовете на СИФ. Преди десетилетие тези често бяха свързани с икономически проблеми, като растеж и дълг. Тази година обаче такива традиционни икономически теми изобщо не фигурират в списъка. Вместо това те бяха изместени от рискове като ядрена война, засилваща се тревога за изменението на климата и социални конфликти.

Това може да е погрешно; дългът, например, все още може да бъде сериозен проблем през 2023 г. Но погрешно или не, ключовият момент е, че „малко от бизнес лидерите на това поколение и създателите на публични политики имат опит с посочените рискове“, според СИФ. Нищо чудно, че само 8 процента от анкетираните в проучването на JPMorgan са оптимисти по отношение на глобалната икономика.

За да се влошат нещата, големият икономически проблем, който оформя света - промяната във финансовия цикъл - също се развива по необичаен начин. Повечето днешни бизнес лидери са преживели различни драматични колебания във финансовия цикъл, независимо дали през голямата финансова криза от 2008 г., спукването на дотком балона през 2001 г. или азиатската криза през 1997 г., но днешната промяна е различна.

Централните банки затягат паричните условия, но това не доведе до бързо „пукане“ на балоните при цените на активите по начина, по който видяхме през 2008 г. или 2001 г. Вместо това повечето цени на активите се плъзгат надолу плавно, по начин, напомнящ за бавното „съскане“, когато въздухът се изпуска от балона.

Това отчасти се дължи на продължаващата несигурност относно това дали централните банки, включително Федералният резерв на САЩ, наистина са твърди относно това затягане. Но друг ключов въпрос е, че непубличният капитал изигра централна роля при последния балон, в много по-голяма степен отколкото в по-ранните цикли.

Тъй като непубличните компании не трябва да актуализират спрямо пазарните цени амортизиращите се активи, мнозина все още ги държат на завишени цени, докато се надяват - или се молят - някакво чудо да ги спаси. Следователно последиците от по-строгата парична политика все още са частично прикрити или по-точно отложени.

За политиците бавното изпускане на въздуха несъмнено изглежда за предпочитане пред спукването на балона. Но проблемът (както видяхме в Япония през 90-те години) е, че един свят на отложени загуби и нарастващи лихви е също и свят на разяждащо безпокойство сред ръководителите. Да цитирам един пример: данните на търговската камарата показват, че макар компаниите да казват, че имат лесен достъп до капитал сега, те допускат, че той скоро ще се изпари. Това е едновременно вторичен и превантивен песимизъм.

Така че големите въпроси, които инвеститорите трябва да обмислят, е дали това раздвоение ще продължи - и как може да завърши. Дали оптимизмът на микро ниво в крайна сметка ще заглуши макро песимизма? Или този песимизъм ще стане самоосъществяващ се, тъй като тревогата за бъдещето продължава да гнети оптимизма на корпоративните ръководители?

Моето лично подозрение е, че вторият сценарий е по-вероятен. Но горещо се надявам да греша. Така или иначе, участниците в Давос (и търговската камара на Америка) са изправени пред бизнес цикъл, различен от всички, които са познавали преди; и такъв, който не може да бъде точно прогнозиран само с икономически модели.