Източна Хърватия може да се окаже добър пример за решаване на конфликта в Газа

Въпросът за това как войната в Газа се води и как трябва да завърши, разделя САЩ и Израел и така и трябва да бъде. Както каза по-рано миналата седмица Хилари Клинтън, каквото и да е било мирно решение ще изисква ново ръководство както за израелците, така и за палестинците, пише колумнистът Марк Чемпиън в коментар за Bloomberg.

„Хамас“ няма да може да продължи да управлява Газа, което означава, че някой друг ще го направи. Премиерът на Израел Бенямин Нетаняху в събота отхвърли възможността за Палестинска автономия, ръководена от сега 87-годишния Махмуд Абас или каквато и да е било международна администрация. В същото време мнозина израелци са бесни от провала на Нетаняху да предотврати кървавото нападение на „Хамас“ от 7 октомври, така че може да се окаже само въпрос на време преди той самият също да се наложи да се оттегли. Но планирането на това, което ще последва, трябва да започне дори и без неговото сътрудничество.

САЩ се опитват да се подготвят, като търсят принципно съгласие от Абас и арабските съседи на Израел на следвоенен формат, което предполага бъдещо повторно ангажиране на Израел със създаването на две държави. Ясно е също така, че някакъв преходен режим ще бъде необходим в Газа, но е дори още по-трудно да си представим как нещо такова ще проработи.

Нетаняху заяви, че израелските войски ще останат за неопределено време, но политически преход няма да може да се осъществи при тези обстоятелства. Сили, осигурени от арабските държави, ще имат логика, но пък защо някой да поема политическата отговорност за разчистването на кашата на Израел? Миротворци, асоциирани по някакъв начин със САЩ или техните съюзници, ще се превърнат незабавно в мишени. И макар „Хамас“ да се съгласи на военно присъствие от Турция или Русия – и двете страни искат да поемат по-голяма роля в Близкия изток – Израел може да не е готов да им се довери.

Това ни оставя с ООН – широко пренебрегната заради лошия ѝ опит в поддържането на мира там, където такъв няма. Списъкът с истории на ужаса – от Босна до Руанда – е дълъг. Въпреки това има една успешна история, която предлага полезен урок за преходни сили, дори може да послужи като модел: мисията UNTAES от 1996-1998 г. на територията от 2600 квадратни километра на Източна Хърватия.

Карта на територията, където е разположена мисията. Графика: Bloomberg LP

Някои части от историята на региона звучат познато и днес. Вуковар, град със смесено население преди войната от 44 хил. души, се превръща в хърватския Сталинград. След като се съпротивлява в продължение на три месеца през 1991 г., е превърнат в руини, а телата на загиналите са оставени да гният по улиците по време на обсадата. Бунтовниците сърби накрая поемат контрола, а хърватите са гонени и убивани в продължение на четири години. Но след това балансът на силите се променя и преходът е необходим за възстановяване на контрола на хърватите. Страстите все още са нажежени, безработицата е 70% и на практика всяко домакинство е въоръжено.

След предишните мироопазващи катастрофи в Югославия – когато лековъоръжените сини каски се оказаха неадекватна защита в т. нар. „безопасни зони“ като Сребреница, където хиляди бяха избити – имаше категоричното решение с UNTAES нещата да станат както трябва. Мисията бе необичайна по много причини, които могат да дадат насоки за евентуален политически преход в Газа.

Първата причина е, че силите на UNTAES са силно въоръжени и имат мандат по Глава VII от устава на ООН за използване на сила. Наличните в региона близо 1600 руски и белгийски военни са подкрепени от други 3400 души, включително механизирани батальони от Йордания и Пакистан, както и хеликоптерен отряд от Украйна. Значителният брой танкове, въоръжени сухопътни и летателни превозни средства се смятат за необходимост, защото в района все още има 8-12 хил. сръбски бойци, самите те въоръжени с танкове и бронетранспортьори.

Второ, докато предишните мисии на ООН бяха изпращани в Хърватия и Босна с неясни мандати за подготовка на терен за възможно политическо уреждане, то UNTAES бе изпратена да прилага вече договорен преход от една до две години, който да гарантира сигурността, правото за безопасно завръщане и провеждането на избори. Сърбите осъзнаха, че нямат шанс за победа, ако изберат да се бият и в резултат на това преходът – включително демилитаризирането – премина гладко.