Вторият мандат на Тръмп ще бъде неговото отмъщение

Завръщащите се на власт популисти идват със списък с врагове, а не с политики

Един призрак броди из Европа: този на завръщането на Доналд Тръмп в Белия дом, пише за Financial Times Иван Кръстев, председател на софийския Център за либерални стратегии. Както показва едно скорошно проучване на общественото мнение, дори гласоподавателите на европейската крайна десница - с очевидното изключение на партията „Фидес“ на Виктор Орбан в Унгария - са обезсърчени от перспективата за още четири години на сътресения. Но каквото и да мислят европейците за евентуално второ президентство на Тръмп, американският народ е този, който ще реши.

Мнозина сред европейския елит изглежда вярват, че завръщането на Тръмп няма да се случи, защото според тях не трябва. Те се притесняват да прогнозират негова победа през ноември и от страх да не настроят срещу себе си администрацията на Байдън. За щастие, на Стария континент остават значителни запаси от самообладание, така че ако Тръмп в крайна сметка спечели, Европа ще се приспособи. Все пак тя оцеля през първия му мандат.

Обръщайки се към мъчителния въпрос как да „подходим към Тръмп правилно“, се чувствам като главния герой във филма „Беднякът милионер“, спечелил Оскар, пише авторът. Той печели индийската версия на телевизионното шоу „Кой иска да бъде милионер?“ не защото е умен, а защото животът му е дал правилните уроци.

В Източна Европа научихме, че когато един популистки лидер се върне на власт, той мечтае не за революция, а за отмъщение. Това се случи в Унгария например през 2010 г., когато Орбан отмъсти на социалистите, който по собствените им думи спечели предишните избори, лъжейки от сутрин до вечер. Това се случи и в Полша през 2015 г., когато партията на Ярослав Качински „Право и справедливост“ си върна властта. Популисткият лидер, който се завръща, след като е бил прокуден от „дълбоката държава“, не е в настроение за помирение, а за разплата.

Тръмп, който управляваше Америка в периода 2017-21 г., беше аутсайдер, негодуващ срещу елитите, но тихо копнеещ за тяхното признание. Той мечтаеше един ден враговете му да бъдат впечатлени от него. Неслучайно един от първите му ходове след спечелването на изборите през 2016 г. беше да се срещне с редакционния съвет на New York Times.

Но това беше старата игра. Когато миналата година политическият анализатор Робърт Кейгън се опита да влезе в главата на Тръмп, видя човек, който е прекарал последните четири години, „борейки се да не влезе в затвора, измъчван от безброй прокурори и безпомощен да прави това, което обича най-много: да отмъщава”.

Вторият му мандат няма да цели уважение или признание, а отмъщение. И желанието за разплата не е просто лична характеристика на лидера - това е днешната мода. Възраждайки Републиканската партия около мита за откраднатите избори, Тръмп не просто търси отмъщение, той очаква да получи мандат за това.

Европейските експерти, които се опитват да предугадят приоритетите на евентуалната втора администрация на Тръмп, често правят скъпа грешка. Те правилно приемат, че той изпитва инстинктивно отвращение към съюзите и че, по думите на бившия му съветник по националната сигурност Джон Болтън, за него „международните проблеми са гвоздеи, плачещи за митническия му чук“. Според тях това е достатъчно, за да знаем какво ще предприеме Тръмп. Но те остават слепи за основния факт, че популистите не се връщат на власт със списък от политически приоритети. Те се връщат, размахвайки списък с врагове и съжалявайки за предишната си наивност. Политическите им избори биват диктувани от логиката на отмъщението.

Политиката на отмъщението може да бъде разбрана най-добре чрез четене на Шекспир. В „Хамлет“ Клавдий заявява: „А щом откриеш истината ти, голямата секира ще свисти!“*.

Но шекспировите пиеси едва ли ще бъдат четивото преди лягане на европейските политически лидери, разискващи отговорите откъм политики на втората администрация на Тръмп. А трябва. Само четейки класиците, те ще разберат, че позицията на Тръмп по отношение на НАТО ще се определя не от размера на бюджетите за отбрана на другите членове, а от желанието му да си разчисти сметките с американските генерали, които смята, че са го предали през 2020 г.

Чесането на егото на Тръмп няма да е достатъчно, за да запази алианса цял. За него НАТО е от грешната страна на историята. За завръщащия се на власт популист войната срещу дълбоката държава е единствената, която има значение. А в политическото въображение на Тръмп НАТО е част от нея. Като такъв той ограничава свободата на действие на Америка.

Преди 24 февруари 2022 г. повечето европейски лидери отказваха да повярват, че Владимир Путин ще нахлуе в Украйна, защото смятаха подобен гамбит за ирационален и саморазрушителен. Но Путин изпълни заплахата си. В отношенията си с Тръмп най-умното нещо, което лидерите могат да направят, е да разберат, че той прави това, което казва, завършва Кръстев.