Глобалната вълна на недоволство, или защо хората губят доверие в политическите елити?

През есента на 2018 г. френското правителство въведе въглероден данък, уж с цел да отговори на екологични проблеми, но основно явно, за да запълни дефицит от 2 млрд. евро в националния бюджет. Този ход се обърна срещу властите по зрелищен начин. До ноември се появи движението на „Жълтите жилетки“, наречено така заради неоновите предпазни жилетки, които всички френски шофьори са задължени по закон да държат в автомобилите си и да носят при аварийни ситуации. Протестиращите облякоха тези жилетки както за по-добра видимост, докато блокираха магистрали и окупираха кръгови кръстовища из страната, така и като символ на искането си да бъдат забелязани, пише професорът по политилогия в Университета Йейл Елен Ландемор във Foreign Policy.

Движението избухна, като демонстранти заляха Париж и маршируваха по „Шанз-Елизе“ всеки уикенд в продължение на месеци. Исканията им за социална справедливост намериха отзвук, привличайки подкрепа от над две трети от френското население в пика на протестите. Но общественото съчувствие отслабна, когато се появи насилствено крило – подпалващо обществена собственост, ограбващо луксозни магазини и заплашващо да щурмува правителствени министерства. В момент на хаос уплашени служители се измъкваха през прозорци – драматичен повратен момент, който разруши имиджа на движението.

Междувременно и в САЩ назряваше недоволство, което може би кулминира в дяснопопулисткия бунт, довел до щурма на 6 януари 2021 г. В този съдбоносен ден тълпа от поддръжници на Доналд Тръмп – подтикнати от отиващия си президент, който отказваше да признае поражението си – се насочи към Капитолия и нахлу в сградата. Хаосът в крайна сметка доведе до смъртта на няколко души, раняването на други и до паника сред много членове на Конгреса. Независимо дали ще наречем тази в крайна сметка неуспешна инвазия опит за преврат, или не, насилието беше също толкова реално, колкото и това, което се разигра във Франция.

За много наблюдатели това събитие беляза края на американската изключителност. То разкри, че американската демокрация е също толкова крехка и податлива на демагогия, колкото и всяка друга. За мен, пише авторката то показа поразително сходни разломни линии както във Франция, така и в Съединените щати, въпреки че тези политически движения произлизаха от противоположни краища на идеологическия спектър. Общата нишка изглеждаше да е широко разпространено недоволство от политическа система, възприемана като откъсната, некомпетентна, корумпирана и фундаментално несправедлива.

По целия свят през последните десетилетия се наблюдават подобни протести. В Тайван през 2014 г. студенти започнаха това, което днес е известно като Движението на слънчогледите, като окупираха парламента за три седмици в знак на протест срещу споразумение за свободна търговия с Китай и по-общо срещу корупцията в управлението и непредставителната политика. В Обединеното кралство през 2016 г. вотът за Брекзит беше по-процедурен начин, чрез който масите изразиха отхвърлянето си на неолибералната политика, липсата на прозрачност и демократична отчетност в Европейския съюз и откъсването на елитите зад всичко това. В Чили през 2019 г. малко увеличение в цената на билетите за метрото предизвика масови протести, политическа революция и два неуспешни опита за пренаписване на конституцията. През януари 2025 г. министър-председателят на Сърбия подаде оставка след продължили с месеци студентски протести, които мобилизираха страната срещу корумпирани политици и демократичен регрес.

Исландия – малка северна държава – в много отношения беше „канарчето в мината“. Докато по-големите страни трябваше да изчакат няколко години, за да усетят политическите и икономическите последици от финансовата криза през 2008 г., Исландия се срина незабавно. През 2008 г., когато страната внезапно натрупа дългове в размер на седем пъти нейния БВП, политическите елити бяха изместени от властта, а впоследствие 36 банкери бяха осъдени на затвор. Понеже това е Исландия, процесът беше мирен – с използване на кисело мляко, банани и пеене като „оръжия“. Но ударната вълна беше дълбока и доведе страната до процес на конституционна реформа, който, макар и да заглъхна след няколко години, въведе революционни идеи – като възгледа, че обикновените граждани трябва да участват в писането на собствения си обществен договор.

Какво общо имат тези събития? Дълбоко недоволство от икономическата и политическата система и недоверие към управляващите елити. Можем да наречем това популизъм – ляв или десен – и да го отхвърлим като ирационална, неясна сила, която трябва да бъде потисната. Можем да омаловажим проблема като нормален начин, по който демокрациите функционират и се адаптират към променящите се обстоятелства, приемайки постоянно състояние на криза като неизбежна цена за свободата да избираме своите управници. Или можем да си зададем въпроса: Какво не работи в нашите системи, че е довело до това ниво на недоволство, нестабилност и в някои случаи насилие? Разглеждани колективно – като Конгреса – политиците се сливат в еднаквост, и то не само по външен вид. В Съединените щати те в огромната си част са мултимилионери, високообразовани (често юристи) и възпитаници на частни училища. По света политическите лидери почти винаги са социално-икономически елити от доминиращата етническа група и почти всички са мъже.

Еднообразието на изборната класа е толкова повсеместно, че едва ли го забелязваме вече. То става очевидно само в определени моменти, често чрез контраст. Един такъв момент за мен настъпи през януари 2019 г., няколко месеца след избухването на движението на „Жълтите жилетки“ във Франция, по време на подготовката за Големия национален дебат, иницииран от президента Еманюел Макрон, за да успокои напрежението. Като първа стъпка към възстановяване на националния диалог Макрон обиколи страната, за да се срещне с кметове – последните все още харесвани политици във Франция. Целта му беше да възвърне популярността си сред кметовете и чрез тях – сред обществото.

Докато наблюдавах тези събития от компютъра си в Ню Хейвън, Кънектикът, една среща особено привлече вниманието ми: сесията на Макрон с около 600 кметове от родния ми регион Нормандия, проведена в малкия град Гран Бургтерулд. В продължение на седем часа, пише авторката, гледах онлайн как Макрон води маратонски въпроси и отговори, умело отговаряйки на въпросите на тази критична и дълбоко ангажирана аудитория. Повече от демонстрацията на президентски „пазарен“ политически талант, това, което остана в съзнанието ми, беше визуалната картина: изключително самоуверен бял мъж, заобиколен от море от средновъзрастни, брадати, побеляващи бели мъже с очила и тъмни костюми. Имаше само шепа жени и нито един човек с различен цвят на кожата – перфектна сцена, показваща колко патриархални и еднородни остават местните йерархии във Франция. На местно ниво изведнъж ми стана много ясно, че старите хегемонии все още доминират.

Бях поразенa по съвсем различен начин от друга снимка, на която попаднах, докато проучвах исландския конституционен процес от 2010 г. Това беше снимка на 25-членния Исландски конституционен съвет – групата, натоварена със задачата да изготви нова конституция след финансовата криза от 2008 г. Нещо в нея просто изглеждаше различно. Разбира се, всички на снимката са бели – това е Исландия все пак, малка и не особено мултикултурна страна. Но, първо, почти половината от групата се състои от жени, които се открояват с цветните си облекла. Второ, на преден план, почти легнала в инвалидна количка, е Фрейя Харалдсдотир, адвокат по правата на човека, страдаща от болест на чупливите кости. Междувременно, макар повечето мъже очевидно да са се чувствали длъжни да носят костюми и вратовръзки за тази официална снимка, не всички са го направили. Общият ефект беше по-малко като събиране на политици и повече като група гости на сватба. Тези 25 исландци, сияещи от гордост на снимката, ми изглеждаха някак, при липса на по-добра дума, „нормални“. Обикновени. Точно като нас. Поглед към професиите, представени в тази малка извадка, също разказва интересна история: математик, двама пастори, дизайнер на видеоигри, студент, синдикален представител, директор на музей и няколко академици, наред с други. С други думи, никой от тях не беше професионален политик.

Как исландците успяха да създадат толкова разнообразна група? Методът им беше прост и доста суров: забраниха политиците. Те буквално приеха закон, който изключваше действащите политици от групата хора, имащи право да се кандидатират за избор в съвета. Защо политиците биха взели толкова анти-политическо решение? Не доказва ли това, че те могат понякога да действат безкористно за общото благо? На теория да – но само при крайно напрежение. В действителност, в Исландия те почти нямаха избор. След отвращението, породено към политическата класа по време на кризата от 2008 г., която разкри нивата на корупция и неетична колаборация между политиците и банковия сектор, парламентът трябваше да предприеме драстични мерки. Ако конституционният процес трябваше да има легитимност, новото правителство, дошло на власт тогава, заключи, че просто не може да бъде ръководен от политици. Той трябваше да бъде поверен на обикновени граждани.

С тази забрана на политиците Исландия направи една крачка към това, което аз наричам „политика без политици“. Грешката им обаче беше, че останаха при механизма на изборите. В крайна сметка можете да изгоните политиците от едни избори, но не можете да попречите на изборите да подбират определен тип хора. За да отидат по-далеч, исландците е трябвало да опитат да правят политика без избори изобщо. Фактът, че не го направиха, показва колко трудно е да си представим алтернатива. Защо изборите са проблем от демократична гледна точка? Въпреки че се основават на равенството на гласовете, те систематично произвеждат неравномерно разпределение на властта, което в крайна сметка води до изкривено представителство на нуждите и предпочитанията на по-голямата част от населението. Това изкривено представителство от своя страна създава закони и политики, които не съответстват, а понякога дори противоречат на политическите интереси на гражданите.

Изборите създават тази верига от неравенство чрез два механизма: първо, самоселекцията на хората, които търсят власт; и второ, човешкия избор като механизъм за определяне кой да бъде изпратен във властта измежду този самоселектиран кръг. И двата механизма в крайна сметка стесняват кръга на хората, които могат да достигнат до властта, до малка част от населението. Комбинацията от тези два фактора създава политическа класа, която е твърде еднородна по прекалено много измерения, за да управлява добре и справедливо.

Фактът, че в изборната политика има самоселекция, е неоспорим. Изборната политика привлича определени типове хора и отблъсква други. Проблемът не е само в това, че изборите привличат хора с такива черти (въпреки че няма добри основания да се смята, че тези черти са оптимални за успешно управление), а че свръхпредставеността на такива хора обезкуражава други типове хора – неамбициозните, безкористните и отстъпчивите – да се кандидатират. С други думи, самият механизъм на изборната селекция, независимо от допълнителните трудности на изборната конкуренция, ще разубеди много способни и талантливи граждани изобщо да се стремят към пост. Сред първите, които ще се самoизключат от тази безмилостна конкуренция, ще бъдат жените, но и по-общо тези, които аз наричам срамежливите.

Както признава политологът Брайън Клаас, този проблем е по-общ: „Винаги има пристрастие на самоселекцията при властта. Независимо дали става дума за полицаи, които бързо посягат към оръжие, или за властолюбиви тирани в асоциации на собственици, властта има склонност да привлича хора, които искат да контролират другите“. Привличането на властолюбивите може да е проблематично. Но още по-проблематично за Клаас е, че властта може да привлича и тези, които лесно се корумпират. Наистина, колкото по-склонни към корупция са хората, толкова повече ги привличат работни места, където корупцията вероятно съществува. Разбира се, не всички изборни демокрации страдат от високи нива на корупция, но залогът на властта е такъв, че възможността за корупция е много по-вероятна в професията на политика, отколкото например в професията на детска учителка или медицинска сестра. Нека сега преминем към втория проблем с изборите. От самоселектирания кръг изборите разчитат на човешки избор: първо, изборът на партийните йерархии, които определят жизнеспособните кандидати; и второ, изборът на избирателите.

Можем великодушно да си представим, че заслугите са случайно разпределени в партиите и че проследяването им на практика не води до хомогенизация по пол, класа, раса или други измерения. Но дори при избори без партии – или ако приемем, че бихме могли например да въведем квоти за недостатъчно представени групи – реалният процес на селекция в крайна сметка е изборът и преценката на избирателите. А разчитането на избора на избирателите има неравнопоставени последици, тъй като систематично изключва срамежливите и има тенденция да произвежда олигархии.

Всички инстинктивно знаем, че изборната политика е олигархична – но това, което не осъзнаваме, е че това не е дефект; това е характеристика. Политиците, които избираме, са малка, непредставителна елитна група, изключителна в някои отношения – но не винаги в положителен смисъл. И те знаят, че са изключителни. Затова всяка кампания е рекламна презентация, в която кандидатите представят себе си като уникално извънредни, сякаш това е добродетел, а не предупредителен знак. „Гласувайте за мен, защото съм най-добрият/аз съм прав/само аз мога да спася страната/само аз знам X или Y/само аз мога да говоря от ваше име“. Този апел към изключителност е правилото на изборите. Франсоа Оланд, единственият президент на Франция, който се опита да се представи като „нормален“, след като дойде на власт – макар да не беше такъв – не успя да бъде преизбран. Американският еквивалент вероятно беше Джими Картър. Избирателите обикновено не харесват и не избират „нормални“ или „обикновени“ хора.

По някакъв начин продължаваме да вярваме, че тази олигархична характеристика е просто нещастен страничен продукт на вече съществуващи неравенства – неравенства, коренящи се в исторически реалности и социално-икономически сили. Според тази гледна точка еднородността на политическата класа не е резултат от самите механизми на човешкия избор, а по-скоро от продължаващото наследство на минали йерархии. Разбира се, с демократизирането на системите ни – разширяване на избирателното право, премахване на имуществените изисквания за кандидати и насърчаване на по-широко участие на работническата класа, жените и малцинствата от всякакъв вид – парламентите и местните йерархии в крайна сметка ще започнат да отразяват разнообразието на населението, на което служат. Не е ли точно това, което наблюдаваме през последния век в страни като САЩ, Франция и Германия? И погледнете Швеция, която ни показва как изглежда бъдещето – или поне потенциалът – на изборната демокрация! В шведския парламент политолози са установили, че представителството на социални среди е „изключително равномерно“, като почти 30% от депутатите нямат висше образование – рязък контраст със Съединените щати, където 95% от законодателите са висшисти, въпреки че само една трета от американците имат диплома. Помислете за Стефан Льовен, министър-председател на Швеция от 2014 до 2021 г., бивш заварчик без висше образование. Забележително е, че политиците в шведския парламент без дипломи се представят също толкова ефективно, колкото и техните по-образовани колеги, което показва, че истинското представителство не изисква диплома. Така че няма проблем – това е просто въпрос на време и воля! Швеция е бъдещето. Избирателите са напълно способни да избират по начин, който разпределя постовете и позициите на власт от върха до дъното на социално-икономическата стълбица и между всички възможни човешки типове.

Само че това не е напълно вярно. Всичко, което тези примери от прогресивна Скандинавия доказват, е че при най-добрите възможни обстоятелства – когато правото да се кандидатираш е универсално, парите играят по-малка роля, икономическите неравенства са умерени, гражданите са образовани и т.н. – можем да накараме професионалните политици да изглеждат малко повече като фенотипен портрет на по-широката общественост, която представляват. Можем да постигнем малко по-малко неравнопоставено разпределение на постовете и позициите на власт сред гражданите. Но помислете, че за да се постигне равенство между половете, дори скандинавските страни трябваше да ограничат индивидуалния избор, като принудиха партиите да издигат жени чрез въвеждането на строги квоти. Факт е, че всеки механизъм за подбор на представители, основан на човешки избор (и всъщност всеки механизъм за подбор, различен от случаен подбор), ще има неравнопоставени последици. Защо? Защото човешкият избор по природа е дискриминационен и хомогенизиращ. Независимо дали изкривяването е рационално или не, изборът е пристрастен към забележими черти или черти, възприемани като по-висши по някакъв начин, обикновено защото са редки и неравномерно разпределени. Такива черти включват богатство и социален статус, разбира се, но също така харизма, самоувереност, красноречие и ръст.

В резултат изборите неизбежно създават неравнопоставено разпределение на властта, което не е емпирично обусловено, а структурно. Така че дори при идеални условия, които никога не се срещат в реалния живот – дори не и в скандинавските страни – изборите ще изпращат във властта непредставителна група хора, свръхпредставяща определени черти, включително такива, които са свързани с уверен елит, и недостатъчно представяща срамежливите.

Предлагам ли така, че даването на хората избор на представители е лошо нещо, завършва авторката? Не. Това безспорно е подобрение спрямо управници, наложени чрез традиция или сила. В най-добрия случай обаче то води до либерална олигархия: управление на малцина, легитимирано и ограничено от народното съгласие. Това устройство е за предпочитане пред алтернативите си, но не достига до истинска демокрация – и следователно до качеството на управление, което разумно бихме могли да очакваме. Алтернативата не е да се изостави представителството, а да се преконфигурира.

/БГНЕС/