Старият Вашингтонски консенсус отстъпва място на нов

Ако харесвате пътуванията във времето, прочетете речта на Бил Клинтън от 2000 г., призоваваща Конгреса да приеме Китай в Световната търговска организация (СТО). Влизането на Китай ще обогати американците и ще помогне за тласкането на Китай към свободата, каза той. „Няма съмнение, че Китай се опитва да контролира интернет“, призна Клинтън през смях. "Желая им успех! Това е като да се опитваш да заковеш желе за стената.“

По-малко от четвърт век по-късно Китай живее зад Великата защитна стена и „Вашингтонският консенсус“ отдавна е обявен за мъртъв. Този термин, въведен от британски икономист през 1989 г., се състои от максими за свободния пазар. Техният гарант бяха САЩ, а изпълнителите бяха Световната банка и МВФ. Списъкът от десет точки на консенсуса беше изключително икономически. Геополитиката беше загубила своето значение след края на Студената война.

Но миналото е друг свят, пише редакторът за САЩ на Financial Times Едуърд Люс. Целта за интегриране на Китай сега е заменена с дебат за това как да се де-интегрира Китай. Сравнете речта на Клинтън – апогеят на Вашингтонския консенсус – със срещата на външните министър на Г-7 наскоро, която беше фокусирана върху разграничаването от Китай. Сравнете маргинализирания статут на МВФ и Световната банка в днешната глобална икономика с бретънуудската (по името на финансовата архитектура, установена след Втората световна война – бел. прев.) им хегемония от 90-те години.

Новият Вашингтонски консенсус е различен от стария в три ключови аспекта. Първо, Вашингтон вече не е неоспоримият Рим на днешния свят. Той има конкуренция от Пекин. Следователно новият консенсус до голяма степен се ограничава до самия Вашингтон, а не до самонадеяните САЩ, които наложиха глобалните стандарти след края на Студената война. Това е американски политически консенсус с Доналд Тръмп като негов най-твърд изразител. Той говори за това как търговията с Китай е създала „американско бедствие“ и е довела до „изнасилването“ на Америка. Езикът на Джо Байдън е далеч по-мек, но прилагането му е по-строго. Политиката на Байдън е тръмпизъм с човешко лице.

Второ, новият консенсус е геополитически. Той разполага с икономически инструменти, като решоринг на веригите за доставки, приоритизиране на устойчивостта пред ефективността, и индустриална политика. Но това до голяма степен са средства на целта за националната сигурност, която е да се сдържа Китай. Старият консенсус беше игра с положителна сума; ако една държава ставаше по-богата, другите - също. Новият е с нулева сума; растежът на една страна идва за сметка на този на друга.

Третата разлика е, че новият консенсус е толкова песимистичен, колкото старият беше оптимистичен. В този смисъл той е по-малко интуитивно американски от това, което замени. Духът на възможностите отстъпи място на списък с неща, които не могат да бъдат направени. Днешните САЩ не могат да сключват търговски сделки, не могат да преговарят за глобални дигитални правила, не могат да спазват решенията на СТО и не могат да подкрепят бретънуудските реформи. Вашингтон загуби вяра в икономическия мултилатерализъм.

Ще бъде ли ефективен новият консенсус? Крайният тест е дали Китай ще може по различни начини да бъде сдържан, ангажиран, конкуриран и придуман да приеме водения от САЩ ред. Днешният Вашингтон използва всички тези подходи, някои от които са по-сложни от други. Самият Байдън се фокусира повече върху конкуренцията, отколкото върху убеждаването. Неговата цел не е да се отдели икономически от Китай, а да създаде това, което съветникът по националната сигурност на САЩ Джейк Съливан нарича „малък двор“ с „висока ограда“.

Това означава, че Америка ще продължи да търгува с Китай, с изключение на стоки, които могат да се използват за надграждане на китайската армия, т.е. полупроводници от висок клас и всичко, което подкрепя амбициите на Китай в областта на изкуствения интелект. Не е ясно къде може безопасно да се очертае границата, което предполага, че „малкият двор“ на Съливан ще се разшири с времето. В сравнение обаче с ястребите по отношение на Китай (извън администрацията на Байдън) подходът на Съливан е нюансиран и гъвкав. Но той все така повдига въпроса: как може Китай да бъде напъхан във воден от САЩ ред, в който самата Америка е спряла да вярва?

Байдън все още не е дал ясен отговор на този въпрос, защото той е толкова труден. Той иска да лиши Китай от средствата да постигне военен паритет с Америка, без да провокира конфликт между САЩ и Китай или глобално икономическо свиване. Едно пълномащабно отделяне би направило всички по-бедни и би създало оруелски свят на враждебни блокове. Връщането към предишното статуквото – което Клинтън възхваляваше – би ускорило възхода на Китай.

Средният път между стария вашингтонски консенсус и новия е да се запази доброто от старото, вместо да се изхвърля бебето заедно с мръсната вода. Разбира се, историята не свърши. Бъдещето обаче все още не е написано. Нито една сила няма да бъде негов единствен автор, но Америка все още има голяма дума за това дали сценарият ще бъде тъмен или светъл.