Китай няма от какво да се плаши в новия петролен свят на Тръмп

От определена гледна точка президентът Доналд Тръмп ще направи това, за което други лидери никога не биха могли да мечтаят: ще сформира петролен картел с влияние, което да конкурира ОПЕК, и ще си осигури ключ към вноса на енергоносители на основния американски геополитически съперник Китай, пише колумнистката на Bloomberg Каришма Васвани.

Комбинирайте предполагаемата хегемония на Тръмп над Северна и Южна Америка след залавянето на бившия венецуелски президент Николас Мадуро на 3 януари с контрола над следреволюционния Иран и ще получите около 42% от световното производство на петрол. Добавете към това и факта, че Китай е най-големият вносител както на венецуелски, така и на ирански петрол и изглежда Пекин внезапно е станал уязвим.

Не бързайте толкова. По-големият урок от действията на Вашингтон във Венецуела и от всяка хипотетична подкрепа за смяна на режима в Иран е, че дипломатическите действия могат да сменят държавни лидери, но рядко променят основните взаимоотношения между производителите на петрол и техните клиенти. Тези търговски отношения, от своя страна, влияят на дипломатическите съюзи. След Втората световна война политиците, които са се опитвали да контролират тези потоци, почти винаги са се проваляли.

Китай ще бъде централна фигура в следващата глава на драмата с Венецуела. Пекин играе подобна, ако не и по-важна роля за Иран и е малко вероятно тя да бъде намалена от последните геополитически действия на Тръмп.

Дори ако отношенията със САЩ или други западни сили се подобрят под друго ръководство в Техеран – много голямо „ако“ – Иран едва ли ще се откаже от стратегическото си съюзничество с Китай. Двете страни са свързани в широка мрежа от дипломатически, икономически и отбранителни връзки. Участвали са заедно във военни учения и през 2021 г. подписаха пакт за 400 млрд. долара потенциални китайски инвестиции в рамките на 25 години, осигурявайки спасителен пояс за Иран на фона на международните санкции.

Президентът Си Дзинпин е голям поддръжник на амбициите на Техеран за Глобалния Юг, насърчавайки страната да се присъедини към Шанхайската организация за сътрудничество през 2023 г. Китай също така подкрепи присъединяването на Иран към разширения блок БРИКС в опит да затвърди обединения, които могат да помогнат на Пекин да оспори мощта на САЩ на международната арена. Наскоро военни кораби от Иран, Китай, Южна Африка и Обединените арабски емирства се обединиха във военноморски учения край бреговете на Южна Африка.

Прагматизмът определя голяма част от отношенията на Пекин с Техеран. Китайските власти тази седмица потвърдиха дългогодишната си позиция за подкрепа на стабилността в Иран, но не отправиха нищо повече от няколко думи на загриженост в отговор на протестите, които са най-голямото предизвикателство за Ислямската република от основаването ѝ през 1979 г.

Пекин, разбира се, има свои собствени проблеми с налагането на геополитическа хегемония чрез военни средства. Страната зае агресивна позиция в целия регион, най-открито може би към Тайван. Това едва ли я прави образец за основан на правила ред и многостранен подход към международните отношения. И все пак, самочувствието на Тръмп, отразено във външната политика на САЩ, даде възможност на Китай да представи Америка като ненадеждна, хищническа сила, а себе си като рационален актьор.

Съществува и исторически прецедент, заради който е малко вероятно по-дългосрочното охлаждане на отношенията между Техеран и Пекин на петролния фронт. Въпреки всички опасения от използване на петрола като геополитическо оръжие случаите, когато производителите на изкопаеми горива са блокирали клиентите си по политически причини, са рядкост. Арабското петролно ембарго от 1973 г. е изключение, но провалът на заявената му цел – да се сложи край на военната подкрепа от западните вносители на петрол за Израел – илюстрира защо повечето страни са склонни да избягват идеологическите сблъсъци.

САЩ продължиха да внасят петрол от Иран с прекъсвания в продължение на осем години след Ислямската революция, а Европейският съюз не е готов да спре напълно вноса на руски газ до края на следващата година, пет години след като Москва нахлу в Украйна. Оставайки далеч от това да бъде изключен от износа на венецуелски петрол след Мадуро, Китай вече е позициониран като основен клиент от търговците на суровини Trafigura Group и Vitol Group.

Очаквайте още от същото и през следващите месеци. Някога ограниченията на Вашингтон върху азиатската търговия с петрол биха могли да поставят на колене амбициозен хегемон. Приблизително това се случи в единствения път в историята, когато петролното ембарго имаше наистина решаващо геополитическо въздействие: през 1941 г., когато САЩ осигуряваха приблизително 90% от доставките на гориво за Япония и спряха износа в отговор на нахлуването ѝ в Югоизточна Азия, което от своя страна ускори атаката срещу Пърл Харбър.

Този път Тръмп не може да си позволи подобно влияние. Русия е единствената страна, която осигурява повече от 10% от китайския суров петрол, а повечето големи доставчици са амбициозни страни, които няма да бъдат лесно убедени да изпълняват неговите поръчки. Отказът от петрола е друг начин за диверсифициране на доставките: електрическите автомобили и камиони ще елиминират около 1,76 млн. барела търсене на китайски петрол тази година, което е приблизително еквивалентно на всички барели, внесени от Иран и Венецуела.

Хлъзгавата течност винаги намира своя път и може да проникне и през най-тесните пукнатини, за да свърже купувачите с продавачите. Ако се обзалагате, че законът за търговията и геополитиката е преобърнат с главата надолу, може да се разочаровате.