Едностранните действия за климата могат да имат непредвидени последствия

Няма къде да се скриете. Независимо дали се изпичате в Атина, Рим, Финикс или Техеран, или подгизвате в Пекин или Делхи, нестабилността на климата не може да ви подмине. Тъй като глобалните преговори за изменението на климата са в задънена улица, страните и регионите изпитват натиск да направят нещо сами, вместо да чакат международно споразумение. Действията обикновено са добри, но някои от тях имат сериозни неблагоприятни ефекти върху други държави, особено върху бедните. Некоординираните действия могат да бъдат дълбоко несправедливи, пише за Financial Times Рагурам Раджан, професор по финанси в Чикагския университет и бивш централен банкер.

Европа вероятно е най-напреднала сред регионите в предприемането на действия срещу изменението на климата със своята схема за ограничение и търговия с емисии (EU ETS). Опасявайки се, че компаниите от ЕС, които плащат имплицитния въглероден данък, ще бъдат в неизгодно положение спрямо чуждестранните фирми и дори ще изберат да преместят производството си в чужбина, ЕС се спря на механизъм за въглеродна корекция по границите (CBAM), който ще наложи мита върху вносните стоки, пропорционално на необложените емисии от вноса. Ще се обмитяват както преките емисии от производството на компанията, така и емисиите, които са генерирани от енергията, която използва.

САЩ имат свой собствен подход. Вместо да облагат с данък емисиите, те ще субсидират използването и производството на чиста енергия с близо 400 милиарда долара данъчни стимули, грантове и гаранции по заеми съгласно Закона за намаляване на инфлацията (IRA). Тъй като някои от тези схеми са безсрочни, действителното финансиране може да бъде значително повече. За да гарантира, че производителите му няма да се преместят в САЩ, ЕС се опитва да отговори на част от тези субсидии чрез своя фонд за възстановяване след Covid от 2 трилиона евро.

И накрая, за много развиващи се страни, ударени от Covid и инфлацията на храните, бюджетите са затегнати. Засега има малка перспектива финансирането на действията в областта на климата да дойде от индустриалните страни въпреки миналите обещания. Като се има предвид, че развиващите се държави в Глобалния юг ще поемат голяма част от ефектите от изменението на климата, както и това, че смущенията в околната среда вероятно ще се влошат преди да се подобрят, развиващите се страни е по-добре да изразходват собствените си средства за адаптиране - преместване на хората на по-високи места, пренасочване на фермерите към по-издръжливи култури или възраждане на традиционни техники за съхранение на вода - отколкото за намаляване на емисиите.

Всяко от тези действия има смисъл, взето самостоятелно; заедно те имат нежелани ефекти. И така, CBAM преминава проверка съгласно правилата на Световната търговска организация (които забраняват даването на несправедливо предимство на местните компании), тъй като ЕС ще наложи подобен въглероден данък върху собствените си производители. Но ако ЕС субсидира производството на чиста енергия, за да отговори на САЩ, всеки производител от ЕС ще има по-ниски ефективни емисии, тъй като по-голямата част от енергията, която използва, ще бъде чиста. За египетските производители, чието правителство е ограничено откъм средства и има скромни възможности за увеличаване на зелената енергия, игралното поле ще се наклони в техен ущърб.

Ако тези египетски производители не могат да се конкурират, износът пада, съкращенията на работници се увеличават, данъчните приходи намаляват и страната става още по-малко способна да си позволи каквото и да е действие в областта на климата. И дори Египет да подобри фискалното си състояние, няма ли да има повече смисъл правителството да харчи повече за подпомагане на своите фермери да се адаптират в този момент, отколкото да изразходва оскъдните бюджетни ресурси за замяна на съществуващите енергийни източници със зелена енергия?

Накратко, CBAM сам по себе си е разумна политика, въпреки че глобалните условия наистина биха били равни само ако другите страни имат равни алтернативни разходи за финансиране на зелени инвестиции. За развиващите се страни обаче не само преките разходи за финансиране са много по-високи; адаптирането става много по-критично и следователно алтернативните разходи за отделяне на оскъдни средства за зелена енергия се увеличават. И всичко става още по-неравностойно за развиващите се страни заради субсидиите, които САЩ изливат за зелена енергия, и на които Европа се стреми да отвърне.

В идеалния случай едно глобално споразумение би взело предвид всички тези опасения. Например, аз предложих схема, пише авторът, при която страните, отделящи въглерод на глава от населението над средното за света, трябва да плащат във фонд, а тези под средното за света трябва да получават от него. Страните с големи емисии (предимно богатите държави) ще плащат, осигурявайки на бедните държави трансфери, които те след това могат да използват, така че да имат достатъчно ресурси за финансиране смекчаването на климатичните промени и адаптирането към тях.

Оставяме ли перфектното решение да бъде враг на доброто, като настояваме за справедливо глобално споразумение? Не и ако нежеланите последици от едностранните действия се натрупват в страните и сред хората, които най-малко могат да ги понесат. Индустриализираният свят може да се справи по-добре, завършва Раджан.