Световното може да се окаже голяма победа за футболната дипломация – дори и за Тръмп

Възможностите и рисковете от футболната дипломация по време на Световното по футбол, което започва на 11 юни, излязоха наяве още през декември по време на тегленето на жребия, което се проведе в Trump Kennedy Center във Вашингтон, пише колумнистът на Bloomberg Андреас Клут в материал.

Трима световни лидери споделиха сцената, представлявайки съдомакините на турнира в този първа по рода си тринационален мондиал: Доналд Тръмп от САЩ, Клаудия Шейнбаум от Мексико и Марк Карни от Канада. Няма особено топли чувства между Тръмп и другите двама, след като той намекна за военна намеса в Мексико и анексиране на Канада в съответствие с претенцията си да доминира над цялото Западно полукълбо, от Венецуела и Куба до Гренландия.

Когато ФИФА, международната федерация на футболните асоциации, присъди купата през 2026 г. на тримата съпретенденти по време на първия мандат на Тръмп, тяхното сътрудничество трябваше да подчертае интеграцията на северноамериканския континент. Ранен и оптимистичен лозунг беше „Обединени като едно“.

Това обаче вече не звучи по същия начин по времето на втория неоимпериалистически мандат на Тръмп, по времето на който периодичните търговски войни замениха старите мечти за зона за свободна търговия. (Официалният слоган на ФИФА вече е „НИЕ СМЕ 26.“) Континенталната политика навлезе в ледников период, а Карни се превърна в нещо като лидер в глобалната съпротива срещу тръмпизма.

И все пак футболът предоставя дипломатически възможности, които никой друг форум – нито ООН, нито НАТО, Световната банка, Г-20 или нещо подобно – не може да предостави. Такива имаше и по време на жребия. Шейнбаум и Карни застанаха смело до Тръмп, теглейки имена на държави, сякаш бяха в телевизионно шоу. След това триото се оттегли в частна стая за тристранен разговор.

Така футболът се оказва идеален за осигуряване на това, което дипломатите наричат ​​„структурирана неформалност“. Пинг-понгът, крикетът и други спортове също са помогнали за преодоляването на натрупана враждебност, но футболът е уникален с това колко голяма част от човечеството го обича. На трибуните и на терена феновете и играчите са „разделени от фланелки, обединени от страстта си към спорта“, казва Травис Мърфи, ветеран от Държавния департамент на САЩ, който сега ръководи компания, която насърчава спортната дипломация. И горе във ВИП ложите, добавя той, футболът е „най-надеждният инструмент за сближаване, който имаме на международната сцена“.

Но лидерите все още трябва да разпознаят инструмента като такъв и дори тогава се нуждаят от усет за боравенето с него. Тревогата по отношение на Тръмп е, че той погрешно тълкува Световното първенство – както и честванията за 250-годишнината на САШ, както и практически всичко останало – като нещо, свързано с него. Въпросната церемония през декември се оказа лоша поличба, когато президент на ФИФА връчи на Тръмп новоучредена (и крещящо позлатена) „награда за мир“.

Целта на този жест беше да поласкае Тръмп, разбира се, особено след като той току-що загуби надпреварата си за истинската Нобелова награда за мир, връчена в Осло. Но световната футболна общност беше засрамена от дворцовия поклон. Жестът „остаря като сирене“, след като Тръмп захвърли маската си на помирител и поведе войни от Карибите до Близкия изток.

Футболната дипломация може и да „има обратен ефект“, посочва Хедър Дихтер. Тя е професор в британския университет „Де Монфор“ и буквално е редактирала книга за футболната дипломация. Точно както спортът може да очовечи противници и да стопли студени войни, той може също така да разпали нарцистични и националистически страсти. Когато Тръмп е домакин на други световни лидери на стадионите, той може да се окаже посрещнат с освирквания, смята тя.

Историята има много примери за добри и лоши резултати, но повече за добри. Футболът за първи път доказа силата си да бори национални конфликти по време на известното „коледно примирие“ от 1914 г., когато германски и британски войници в Първата световна война временно спират сраженията и изиграват приятелска игра между окопите. Оттогава много нации използват футбола, за да преодоляват стари вражди.

През 2008 г. Турция и Армения нямаха дипломатически отношения и бяха остро разделени заради геноцида, извършен по времето на Османската империя. Но след това арменският президент покани турския си колега да гледа квалификационния мач между страните им за предстоящото Световно първенство. Това доведе до първия обмен на официални посещения и т. нар. Цюрихски протоколи, които поставиха началото на нормализирането на двустранните отношения.

Подобни размразявания последваха мачове между Северна и Южна Коре и Източна и Западна Германия по време и след Студената война. Символизмът на съвместното домакинство е особено силен: това се е случвало само веднъж преди, когато Япония и Южна Корея се обединиха за купата през 2002 г., преодолявайки болезнена история на конфликти и подготвяйки почвата за развиващото се партньорство.

Може би най-трогателният пример в контекста на продължаващата война в Близкия изток е мач за купата през 1998 г. във Франция между САЩ и Иран, които бяха официални врагове тогава, както и сега. Играчите влязоха на стадиона на фона на огромно обществено безпокойство. Вместо това двата отбора застанаха за обща снимка, а иранците подариха на американците бели рози. Всички вътре и извън стадиона, с изключение може би на аятоласите, почувстваха човеколюбието. Резултатът беше 2:1 за Иран, но победителят беше футболът.

Когато нещата се объркат обаче, те се объркват много. През 1969 г. отборите на Хондурас и Ел Салвадор се срещнаха на известния стадион „Ацтека“ в Мексико Сити, същият, който е домакин на тазгодишния откриващ мач между Мексико и Южна Африка. Отношенията между съседите вече бяха обтегнати, след като фермери от Ел Салвадор мигрират към Хондурас в търсене на нова оскъдна земя. След като Ел Салвадор едва успя да спечели с 3:2 в продълженията, страстите се разпалиха толкова много, че страните влязоха във война за четири дни.

За купата през 2026 г. Тръмп със сигурност намали шансовете за дипломатическо разочарование. Той продължава да води измислената си война срещу Иран, което доведе до необичайна уговорка, при която иранските играчи ще нощуват в Мексико по време на турнира и ще пътуват за трите си мача в САЩ. Той също така затегна визовите и други ограничения за феновете от много от страните, които участват.

И така президентът създава климат на страх – с акции на службата по миграция, произволни арести и масови задържания – което накара Amnesty International да издаде предупреждение за спазването на човешките права, което обикновено отправя към диктатури. Всичко това, плюс високите цени на билетите, може да обясни защо повечето от 11-те американски града домакини отчитат много по-малко резервации от очакваното за Световно първенство.

САЩ вече губят меката си сила при управлението на Тръмп. Дихтер, експертът по футболна дипломация, казва, че няма да се изненада, ако Канада и Мексико спечелят червени точки на международната сцена, докато САЩ в крайна сметка просто изглеждат грозно. (САЩ са домакин на 78 от мачовете, Канада и Мексико – на по 13.)

И все пак футболът е постигнал далеч по-невероятни подвизи. Тръмп, Карни, Шайнбаум и много от другите лидери, които ще дойдат да аплодират отборите си, все още могат да използват това Световно първенство, за да започнат разговори, които биха могли да направят света по-мирен. Условието е всички те да осъзнаят, че спортът е по-скоро за другарство, отколкото за господство, и за отпразнуване на човечността, отколкото за ласкаене на егото на който и да е било лидер.