Време е за план С за климатичните промени

През 1997 г. Джон Браун, председател на BeyondNetZero и бивш шеф на B, е първият главен изпълнителен директор на голяма петролна компания, който призна риска, породен от изменението на климата, прие, че сме част от проблема и обеща да станем част от решението. Неговите колеги по това време го обвиниха, че съм „напуснал църквата“. Каквато и църква да е била, сега тя е по-малка от конгрегацията, която показа силата си на скорошната годишна среща на ООН за климата (COP27) в Египет, пише за Financial Times самият Джон Браун.

Според клишетата на международните дипломатически конференции, Шарм ел-Шейх не разочарова. Кортежи блокираха пътищата, цените на хотелите се изстреляха, а храната и водата бяха в недостиг. Но в разговорите ми с министри, неправителствени организации, бизнесмени и активисти станаха ясни няколко важни неща. Амбицията да се ограничи глобалното затопляне до 1,5 градуса (спрямо прединдустриалното ниво – бел. прев.) е изложена на сериозен риск. Намаляването на емисиите на парникови газове - „смекчаване на изменението на климата“ - се оказва много трудно, тъй като стимулите за промяна на поведението и пренасочване на капитал все още до голяма степен липсват, въпреки че говорим за тях през последните 30 години.

Разполагаме с технологиите, от които се нуждаем, за да намалим глобалните емисии с до 70 процента, но нямаме правилните ценови сигнали (под формата на въглероден данък) или рискови апетити (под формата на балансирано споделяне на риска от публичния и частния сектор ), които биха ускорили инвестициите в тяхното внедряване. В резултат на това затоплянето може да се доближи до 3 градуса, дори ако днешният куп от обещания за нетна нула бъдат изпълнени.

Въпреки че не смеят да го прошепнат, повечето участници в COP27 знаят, че инвестицията за предоставяне на нужните технологии може да не бъде разгърната навреме, за да спре тази траектория. Ето защо разговорът се насочи по-решително към „план Б“ - адаптиране към изменението на климата. Това е добра новина: може да е план Б, но е и практическа необходимост, тъй като усилията за намаляване на емисиите на парникови газове не достигат необходимото, излагайки на риск все повече животи и поминък.

Но лошата новина е, че адаптацията вероятно ще бъде дори по-трудна за финансиране от смекчаването. Това е така, защото включва инвестиции в инфраструктура, която би функционирала добре при липса на изменение на климата; и защото генерира възвращаемост, която е дългосрочна, неизмерима и косвена. С други думи, това представлява още по-голямо предизвикателство за публично финансиране от намаляването на емисиите.

Ако и план А, и план Б се провалят, може би трябва да се обърнем към план С? Бях един от малкото гласове на COP27, призоваващи светът да обърне повече внимание на геоинженерството на океаните и атмосферата. Това не е желателно, крие риск и не е необходимо да се прави веднага. Но заслужава по-голямо обмисляне и разглеждане, особено след като ще отнеме поне десетилетие, за да се създадат научните и бюрократични институции, необходими за управление на тази дейност. 

Това е нашата застрахователна полица срещу провал на плановете А и Б и срещу риска от достигане на необратима повратна точка в глобалното затопляне. Светът не може да си позволи просто да се надява на най-доброто.

Лепилото, което би могло да скрепи смекчаването, адаптирането и геоинженерството в последователна система, разбира се, е ценообразуването на въглерода. Все още сме далеч от това, но вече имаме примери от реалния свят на стимули и подходящи нива на споделяне на риска, които се обединяват, за да постигнат напредък. Законът за намаляване на инфлацията в САЩ е виден пример за масивна фискална и индустриална политика за ера на нетна нула. Друго пример е предложението, направено от климатичния емисар на САЩ Джон Кери за събиране и прехвърляне на приходите от квази въглероден данък към Глобалния Юг.

На COP27 открих също добре дошло чувство за спешност относно необходимостта от въвеждане на въглеродни кредити, които са стабилни, търгуеми и застраховаеми, като по този начин генерират надеждни източници на приходи, които могат да бъдат насочени обратно към финансирането на усилията за смекчаване и адаптиране.

Трябва да се направи още много, за да се превърнат изолираните примери за напредък в системна промяна. Но дотогава е задължение на всички нас да правим каквото можем с несъвършените пазари и несъвършените институции. Международните банки за развитие (които избягват риска), например, могат да бъдат изтикани встрани за сметка на съюзи между частни инвеститори и регионални банки за развитие, които имат по-реалистичен подход.

Междувременно „зеленото лустросване“ и „зеленото пасуване“ трябва да бъдат изоставени, заменени с практичен набор от задължителни екологични, социални и управленски (ESG) изисквания за разкриване на информация. Прагматизмът, упражнен със скорост, е по-добър от съвършенството, постигнато твърде късно. Може би мотото на COP28?