Европа може да разчита само на себе си

Прогнозите за войната в Украйна не са дълготрайни. В един момент президентът на САЩ Доналд Тръмп се държи като пратеник на руския президент Владимир Путин, в следващия изслушва украинския президент Володимир Зеленски разумно, а след това отново се връща в лагера на Кремъл.

Европа е в затруднено положение, защото американската администрация все повече заема положение на ненадежден посредник, а не верен съюзник, пише за Politico Джон Кемфнър, британски автор, телевизионен водещ и коментатор.

Това, което прави впечатление на автора, е мащабът на тревогата, макар че през по-голямата част от времето това остава скрито зад затворени врати.

Малка утеха е, че т.нар. страни от Е3 – Германия, Франция и Великобритания, се стремят да се изправят срещу тази реалност заедно. След травмата от Brexit и всички препирни между бившия германски канцлер Олаф Шолц и френския президент Еманюел Макрон през последните години настроението се промени просто защото трябваше, смята Кемфнър.

Ако Европа иска да оцелее при бъдеща атака от Русия – и точно такъв език се използва от европейските лидери, големите играчи от Европейския съюз (ЕС) трябва да се държат по начин, по който не са се държали преди. Те трябва да бъдат обединени.

Както много официални лица ясно заявиха в поредица от дискусии, цената на бездействието би била много по-голяма от цената на подкрепата за Украйна досега. Путин не само би бил окуражен да отиде още по-далеч, но и Европа би била обхваната от вълна от бежанци, далеч по-голяма от всичко преживявано досега.

Това пренареждане е видимо на фона на помпозността и обстоятелството на държавното посещение на германския президент Франк-Валтер Щайнмайер във Великобритания миналата седмица. И той, и крал Чарлз потвърдиха дълбоката връзка между двете страни, подсилена от споделената заплаха от руския експанзионизъм.

Междувременно, реалните събития, които се случват на правителствено ниво, са интензивни. Британският премиер Киър Стармър и германският канцлер Фридрих Мерц развиват истинска близост, произтичаща от споделения поглед върху настоящите външнополитически опасности и проблемите им във вътрешната политика. Британският премиер от центристко-лявото крило и германският канцлер от центристко-дясното крило намират обща кауза в несгодите си.

Загубата на САЩ като необходим приятел е това, което налага пренареждането. Разбира се, нито един от тях публично не смее да признае, че ситуацията е толкова лоша, колкото е, но всичко, което трябва да се каже, е видимо. Особено ако сравним държавното посещение на Тръмп през септември – с високите мерки за сигурност, напрегнатите усмивки и отчаянието на домакините му, и спокойната дружелюбност на Щайнмайер.

Над всичко доминира сигурността – макар че тя е по-малко „коалиция на желаещите“ и по-скоро „коалиция на обкръжените“. Или, както обясни един германски представител по сигурността, на когото е предоставена анонимност, за да говори пред медията: „Ако американците сега действат като посредници между Русия и Европа, те вече не се възприемат като партньори в рамките на НАТО.“

Поне на теория САЩ все още са движещата сила зад алианса. Както казва друг германски военен представител, също говорил при условие за анонимност: „Суровата истина е, че нивото на готовност на Европа да се бори с руската агресия все още не съществува. Дотогава ние разчитаме на САЩ да действат като предпазен механизъм.“

Този кораб трябваше да е отплувал още след като миналия февруари вицепрезидентът на САЩ Джей Ди Ванс хвърли бомбата на Конференцията по сигурност в Мюнхен. Той атакува европейските демокрации, застана зад крайнодясната партия „Алтернатива за Германия“ и отправи забележка, че САЩ вече не се чувстват обвързани с минали съюзи. Истинската изненада е, че изобщо имаше изненадани от действията на администрацията на Тръмп оттогава, посочва Джон Кемфнър.

Дори сега някои продължават да се надяват, че това не е единното мнение във Вашингтон и че други в администрацията на Тръмп все още имат известно влияние. Не така виждат нещата специалистите по сигурността в Германия и Великобритания, както и много политици – и голяма част от обществеността. Те обаче все още не са убедени колко сериозна е станала ситуацията.

Тяхната тревога се засилва от първата Стратегия за национална сигурност на втората администрация на Тръмп. Публикувана само преди няколко дни, тя осъжда много от либералните ценности, които са в основата на европейската демокрация, и подкрепя националистическата реторика на крайната десница – и имплицитно на Путин.

Ангажиментът в НАТО за увеличаване на разходите за отбрана до 5% от националния брутен вътрешен продукт (БВП), 1,5% от които могат да бъдат изразходвани за „критична инфраструктура“, със сигурност позволява голяма бюджетна гъвкавост. Възможността обаче Берлин да взема заеми му дава свобода, на която съседите му могат само да завиждат. Новите затруднения на Великобритания са значително по-изострени и въпреки всичките обещания, изпълнители в отбранителния сектор подозират, че Стармър се бави с поръчките.

В момента се очаква Германия да харчи 153 млрд. евро годишно за отбрана до 2029 г. Франция, за сравнение, планира да достигне около 80 млрд. евро разходи до 2030 г., а Великобритания в момента харчи 60 млрд. паунда, като до 2030 г. се очаква числото да се увеличи до 87 млрд. паунда.

За правителствата в Лондон и Париж бюджетите са толкова ограничени, а изискванията за разходи за обществени услуги толкова големи – да не говорим за плащанията на лихви по дълга, че борбата с нуждите за сигурност само ще става все по-интензивна.

И докато проучванията на общественото мнение варират в различните страни и в зависимост от това как са формулирани въпросите, нарастващата загриженост сред много експерти от областта на отбраната е, че ако Украйна бъде притисната достатъчно, за да приеме някаква форма на мръсна сделка между Тръмп и Путин, обществената подкрепа за военните разходи ще намалее. „Работата е свършена“ ще бъде настроението – освен, разбира се, че няма да бъде.

Руският лидер обвърза политическото си оцеляване, енергийната си инфраструктура и икономиката на страната си с идеята за обграждаща западна „заплаха“. Оттук и последните му забележки за това, че Русия е „готова“ за война, ако Европа иска да започне такава – той просто не може да си позволи да спре да отправя заплахи.

Първоначалният мирен план за Украйна от 28 точки, който САЩ първо отрекоха, че е дошъл директно от Кремъл, представлява най-лошия кошмар на Европа. Ако фалшив „мир“ бъде наложен, Германия, Великобритания, Франция и другите европейски съюзници, ще осъзнаят ясно, че са сами.

Това би отбелязало завръщането на политиката на големите сили, или Ялта 2.0. То би затвърдило деамериканизацията на НАТО, структурната неспособност на Украйна да се защити и би потвърдило, че що се отнася до САЩ, Русия се ползва с право на вето върху европейската сигурност.

Според анализ на Хюго Диксън за Ройтерс, преди две седмици е имало много показателен момент за отношението на САЩ по този въпрос. По време на посещението на държавния секретар на САЩ Марко Рубио в Женева за обсъждането на мирния план за Украйна той отговори на въпрос какво мисли за предложенията на Европа, че не е запознат с тях.

Друга показателна ситуация – когато председателят на Европейската комисия (ЕК) Урсула фон дер Лайен представи план за използване на замразените активи на Русия за заем за Украйна, тя е попитана какво мисли Доналд Тръмп за този заем. Тя отговаря, че финансовият министър на САЩ Скот Бесънт е реагирал положително, но не коментира защо е говорила само с него, а не с президента. Това може би е защото САЩ се опитват да провалят този план.

Не е трудно да се разбере защо Европа е маргинализирана по въпрос, жизненоважен за собствената ѝ сигурност. Тя е слаба и разделена. Години наред не е инвестирала достатъчно в собствената си отбрана. Междувременно крайнодесният национализъм я разлага отвътре, а Brexit отдалечи Великобритания, може би най-силната военна сила в Европа, от Европейския съюз. В резултат на това Русия може да отправя военни заплахи, САЩ да налагат мита, а Китай да ограничава доставките на редкоземни елементи. Всички те смятат, че ЕС е твърде жалък, за да отвърне на удара, макар и че засили способността си да го направи.

Европа може да се стегне, но трябва да действа бързо, според Диксън. На първо място, ЕС трябва да започне с укрепването на отбраната си и с т.нар. репарационен заем за Украйна. След това ЕС трябва да продължи с рационализирането на процеса по вземане на решения. Това би му помогнало, наред с други неща, да завърши единния си пазар и да стимулира инвестициите. ЕС и Великобритания трябва да „излекуват“ различията си, а водещите политици – да отвърнат по-силно на крайнодесните националисти, които са твърде приятелски настроени към руския президент.

Най-важната карта на Съюза са замразените руски активи, които се държат основно в Белгия. Използването им за финансиране на заем за Киев може да промени играта. Това би повишило морала в Украйна и би накарало Путин да осъзнае, че не може да спечели войната само защото противникът му е останал без пари. Слагането на голяма сума пари на масата може дори да накара Тръмп да приеме ЕС сериозно.

Този заем все още е на кантар, защото Белгия му се съпротивлява. Добрата новина е, че Германия – най-голямата страна членка на ЕС, и други държави осъзнават, че е спешно да се действа. Същото прави и Европейската комисия. Изпълнителният орган на ЕС предложи да се използва извънредно правомощие, за да се отпусне заемът, дори ако има страни членки, които се противят.

ЕС също така постига напредък в увеличаването на инвестициите в отбрана, като същевременно насърчава трансграничното сътрудничество, според Диксън. Схемата за финансиране SAFE на стойност 150 млрд. евро, финансирана от общи заеми, е добро начало, но тя не е нито достатъчно голяма, нито достатъчно щедра да принуди държавите членки да се откажат от своите национални шампиони. Нещо повече, на Великобритания ѝ беше отказано пълноценно участие.

Европа вероятно се нуждае от допълнително средство, което да стимулира създаването на паневропейска отбранителна индустрия. Тя трябва да включва само ентусиазираните държави от ЕС, както и нечленуващи, като Великобритания и Норвегия, според Диксън. Той добавя, че европейският отбранителен механизъм, предложен от мозъчния тръст Bruegel, би могъл да свърши работа.

Същевременно Великобритания трябва да се стреми към амбициозен пакт за сигурност с ЕС. Той може да обхваща не само отбраната и разузнаването, но и икономиката, енергетиката, околната среда, храните, технологиите и граничната сигурност.

ЕС е слаб отчасти защото държавите членки могат да налагат вето върху толкова много видове политики и има преобладаващо желание за постигане на консенсус. Това води до болезнено бавно вземане на решения и често до парализа. Това е основната причина, поради която добрите идеи за повишаване на конкурентоспособността и увеличаване на инвестициите нямат особен напредък.

В идеалния случай ЕС би променил договорите си, които регламентират съществуването му, за да премахне някои от тези права на вето – особено в областите на външната политика, разходите и данъчното облагане. Проблемът е, че всяка от 27-те държави членки има право на вето върху промените за това.