Критиците на Катар не са подготвени за останалата част от века

В годините след 11 септември, с избледняването на либералните симпатии към САЩ, често чувахме "Западът не е в позиция да съди по-малко демократичните части на света. Порицаването конкретно на Близкия изток рискува да изглежда антимюсюлманско. Режимите не са лоши, още по-малко „зли“, а просто продукти на местни култури, които непътуващите американци не разбират".

Дори нещата да бяха толкова черно-бели, срам за нас, че в миналото ухажвахме арабските държави като доставчици на петрол или като шахматни фигури от Студената война, пише колумнистът и асоцииран редактор на Financial Times Джанан Гънейш.

Такъв беше този релативизъм, този отказ да се говори лошо за това, което сега е „глобалният юг“, че Кристофър Хитчънс (британско-американски автор, литературен критик и политически журналист – бел. ред.) напусна левицата. Отчуждението му започна, когато неговите другари се колебаеха относно аферата Рушди през 1989 г.

Така че сега, когато либералите осъждат домакина на Световното първенство по футбол Катар с такава ярост, е естествено да ги дразним - „Сега всички сме неоконсерватори“ и т.н. Преди едно поколение тяхната линия не беше просто „Спрете войната в Ирак“, а че западните ценности не са за всеки. Днес по отношение на пола, трудовите стандарти, свободата на пресата изглежда има универсален минимум, който трябва да обвърже всички страни.

Ами ако са били по-близо до истината първия път? Релативизмът на първото десетилетие от настоящия век имаше своите проблеми. Той беше близо до внушението, че не-белите страни трябва да бъдат съдени чрез по-нисък стандарт. Този релативизъм пренебрегна смелите реформатори в автокрациите и призна централния аргумент на техните потисници. Ако не друго обаче, това беше благоразумно. То разбираше границите на западното влияние в света.

Колко по-твърди са тези граници сега? Ако се съди по критиките към Катар, много хора са психологически неподготвени за остатъка от този век. Независимо дали Китай надмине САЩ, или не, центърът на световната сила вероятно ще се отдалечи от установените демокрации. (Вижте прогнозите за най-големите икономики през 2050 г.)

Ще трябва да има modus vivendi (начин на живот или съжителство – бел. прев.) Ако един спортен турнир в държава от Персийския залив е твърде много, какво тогава е допустимо? Трябваше ли Марио Драги да не подписва газова сделка с Алжир като италиански премиер миналото лято? Не трябваше ли САЩ да разширят вече огромното си посолство в Банкок, като се имат предвид законите за обидата на държавата и демокрацията на пресекулки там? Що се отнася до самия Катар, лъскането на имиджа на един режим чрез спорта е лошо, а директното му обогатяване чрез внос на енергоносителите му е добро, така ли? Ако да, на какви морални или стратегически основания?

Виетнам, този 100-милионен бенефициент на френдшоринга (разполагане на веригите за доставки в приятелски страни – бел. прев.) е „несвободен“ според оценката на американската организация Freedom House. Индонезия, четвъртата по население страна на Земята, е само „частично свободна“. Такава е и голяма част от субконтинента, откъдето идват много от работници в Катар, които страдат от лошо отношение. Няма западен противовес на Китай, няма азиатска стратегия изобщо, без помощта на някои или всички от тези държави.

Доскоро либералите сякаш разбираха и приемаха всичко това. Възходът на „останалите“ беше добре осветлена тема дори преди процесът наистина да бе започнал. Но възмущението срещу Катар - с чийто статут на домакин на Световното имахме 12 години, за да свикнем - беше зашеметяващо. Радвам се, че съществува. То ми дава просветителски шовинизъм заради претенцията, че всички модели на управление са равни. Това е първото Световно първенство от ранното ми детство, заради което реално не съм прекъсвал живота си, като безпокойството относно домакина би трябвало да е част от причината.

Възмущението обаче разкрива нещо за онези, които го чувстват. Сега вече е ясно, че много хора само на думи стояха зад идеята за променящ се свят, за по-малко клонящ към Запада баланс на силите, без да отчитат практическите ефекти. Световно първенство в една не особено брутална държава от Персийския залив - смятаме ли, че с това ще свършат моралните компромиси?

ФИФА е осъждана за това, че се продаде на деспоти, мигар се е преструвала, че е демократичен клуб изобщо. Всъщност това е глобален клуб, с много нелиберални или корумпирани държави като членове, който е със седалище в Цюрих. Аржентина през 1978 г. (при хунтата) и Русия през 2018 г. (след като бе окупирала Крим) са бивши домакини на най-големия футболен турнир.

Ако тази помпозна организация скандализира хората, представете си реакцията, докато великите западни нации вървят през този век. Изминаха четири месеца, откакто Джо Байдън чукна юмрук с престолонаследника на Саудитска Арабия (Мохамед Бин Салман – бел. прев.) След като говори за сблъсък между демокрациите и автокрациите, президентът на САЩ сега изглежда дефинира врага по-тясно като Русия и други активни ревизионисти на световния ред. Той знае, че победата зависи от привличането на съюзници, които не отговарят на идеалите на Томас Джеферсън (самодостатъчност, самоуправление и лична отговорност – бел. прев.) Други по-бавно осъзнават това. Либералите размениха релативизма за универсална съвест, точно когато ситуацията в света не го позволява.