Индия трудно ще влезе в експортните обувки на Китай

Мултинационалните компании, които искат да намалят своята геополитическа уязвимост, търсят „плюса“ в производствената стратегия „Китай плюс нещо“ – или все повече, с нарастването на напрежението между Вашингтон и Пекин, „Китай плюс нещо, минус Китай“, пише колумнистът на Financial Times Алън Бийти.

Индия, особено като се има предвид голямата експанзия през миналата година в производството на iPhone от Apple в страната, е очевиден претендент. Производствените разходи в страната са ниски, тя е англоезична и има значителен вътрешен пазар. Премиерът Нарендра Моди представя себе си като ентусиазиран глобализатор и е подписал или договаря двустранни търговски споразумения с ОАЕ, Австралия, Обединеното кралство и ЕС. Неговата стратегия за „Произвеждане в Индия“, стартирана през 2014 г., има за цел да повтори успеха на множество източноазиатски страни, създали глобално конкурентно производство и измъкнали милиони от бедността.

Реалността е по-малко впечатляваща. Индия вече имаше десетилетие на възможности да привлече индустриалното производство, напускащо Китай. Тя се представи зле и нейната търговска и инвестиционна политика регресира към порочните индийски традиции на протекционизъм и заместване на вноса.

Каквито и опити да прави Джо Байдън да отстрани Китай от глобалните мрежи на стойността, световната търговия вероятно ще претърпи преконфигуриране, а не драстично разцепление. (Самата търговия със стоки между САЩ и Китай достигна рекорден връх миналата година от 691 милиарда долара.) Китай може да заеме различна позиция в глобалните вериги за доставка на стоки, но неговият размер и ефективност – и ролята му на масивен потребителски пазар – означават, че той ще продължи да бъде фактор.

Но за съжаление Индия е по-загрижена за конкурентната заплаха от Китай, отколкото съблазнена от възможностите да играе по-голяма роля в азиатската мрежа за доставки. Регионално всеобхватно икономическо партньорство (RCEP) на 15 страни от Азиатско-тихоокеанския регион, което влезе в сила миналата година, не включваше радикални повсеместни съкращения на митата. Но то помогна да се хармонизират „правилата за произход“ в страните членки, които определят колко внесени компоненти могат да се използват в износа – синхрон, който ще улесни гъвкавото производство и решенията за местоположение.

Индия, чието индустриално лоби беше загрижено, че влиянието му ще бъде отслабено от китайската конкуренция, обмисляше, но в крайна сметка отказа да се присъедини към RCEP. Вместо това предпочиташе да си фантазира, че може да създаде вериги за доставки в Индия за износ към богатите пазари, особено Европа. За тази цел правителството на Моди възприе философията Атманирбхар Бхарат („самодостатъчна Индия“). То бръкна в познатата чанта с инструменти на индийската индустриална политика и приложи серия от вътрешни субсидии за предпочитани индустрии, включително телекомуникации, електроника и фармацевтика, плюс по-високи мита, за да се осигури защита на компаниите от чуждестранна конкуренция.

Опитите на Индия да изгради конкурентоспособна промишленост не вдъхнаха доверие. Арвинд Субраманиан, учен в университета Браун в САЩ и бивш главен икономически съветник на индийското правителство, посочва, че много преди търговския конфликт на Тръмп и Байдън с Пекин нарастващите китайски производствени разходи и заплати създаваха възможности за други страни.

Субраманиан изчислява, че през около десетилетието след глобалната финансова криза Китай е загубил пазарен дял за около 150 милиарда долара в световните трудоемки стоки, от който Индия е привлякла не повече от 10 процента. За разлика от други страни с ниски средни доходи като Виетнам и Бангладеш (и дори Турция с нейните високи средни доходи), чиито експортно ориентирани индустрии за електроника и облекла се разраснаха значително, делът на промишлеността в индийската икономика всъщност намаля през този период.

Дрехи и обувки, керамика, кожени изделия, мебели - всичко това са трудоемки промишлени индустрии с масова заетост, в които Индия трябва да се специализира. Но повишаването на митата за възпиране на вносните компоненти означава, че тя има трудност да бъде конкурентоспособна в глобалните мрежи за доставки. Когато експортния бум при текстила и облеклото в Китай и Виетнам започваше, съответно в средата на 1990-те и средата на 2010-те години, чуждестранните компоненти съставляваха повече от 40 процента от износа им. За Индия през 2015 г. еквивалентният дял беше едва 16 процента.

Индия се опитва да направи твърде много у дома, което означава, че не е достатъчно конкурентоспособна, за да продава достатъчно в чужбина. Ню Делхи може да подпише двустранни търговски споразумения с богати пазари като Австралия и вероятно Обединеното кралство (и по малко вероятно ЕС, където преговорите вървят бавно), но защитените й сега местни компании трудно ще се конкурират. Освен това, дори и да е успешна, индустриалната политика на правителството на Моди е насочена предимно към сектори като мобилни телефони и фармацевтични продукти, които може да имат престижна стойност, но са по-капиталоемки и създават по-малко работни места.

Що се отнася до ценното производство на iPhone в Южна Индия, то има труден старт. FT съобщи, че инженерите и мениджърите се сблъскват с проблеми в контрола на качеството, инфраструктурата, митата и бюрокрацията, които са познати на инвеститорите в Индия. Инвестицията на Apple може да се окаже повече предупреждение и по-малко стандарт.

Това, че някой се зове глобализатор, не го прави такъв. Моди звучи много по-амбициозно по отношение на индийската конкурентоспособност в световната икономика от много от своите предшественици, но въпреки заявената външно ориентирана експортна политика на неговото правителство, то все още е твърде алергично към двупосочната търговия, за да се възползва напълно от огромното пространство в глобалните мрежи за доставки, което Китай освобождава, докато се трансформира.