Китай трябва да започне да харчи, за да предотврати икономическа криза

Икономиката на Китай няма аналог. Точно както нейният растеж през последните четири десетилетия беше безпрецедентен, така и сегашните ѝ трудности – а тя определено има проблем, ако не и криза - са уникални. Това не е Япония през 1990 г., Корея през 1997 г. или САЩ през 2008 г. Китай не е изправен пред финансова криза или балансова рецесия. Всъщност, тъй като растежът все още е напът да достигне 5% тази година, той изобщо не е изправен пред рецесия. Въпреки това положението е сериозно. В миналото властите в Пекин показаха голяма гъвкавост и изобретателност, за да поддържат растежа на правилния път. Сега трябва да го направят отново, пише редакторът за Азия на Financial Times Робин Хардинг.

Настоящата ситуация се характеризира с хронична липса на търсене, въпреки че икономиката расте. Две статистики илюстрират това. Едната е индексът на потребителските цени, който е на ръба на дефлацията: цените през юни остават без промяна на годишна база и намаляват с 0,2% спрямо предходния месец. Другата е младежката безработица, която през юни достигна 21,3 на сто. Това очевидно е икономика, в която разходите не са достатъчни, за да използват всички налични производствени ресурси. Това може да се нарече „рецесионен растеж“.

Опасността в този момент е от дефлационна спирала и тя е реална, защото нито един сектор в Китай не е в добра позиция да харчи повече.

Потребителите все още са разклатени от миналогодишните политики за нулев Covid, които доведоха до блокади в най-богатите градове на Китай. За разлика от САЩ, Япония или Европа, в Китай нямаше големи трансферни плащания от правителството, така че финансите на домакинствата пострадаха. Ефектът от тези белези е тих, но дълбок. Потребителите, които досега познаваха само бурен растеж, сега усетиха горчивия вкус на несигурността на работните места. С всички структурни бариери пред потреблението в Китай, като слабата система за социално осигуряване, която подтиква спестяването като вид самоосигуряване, харченето ще се възстановява бавно.

Частните корпорации като цяло биха могли да инвестират, ако поискат. В няколко предпочитани сектора - най-вече електрическите превозни средства и веригата за доставки на зелена енергия - те правят това в огромен мащаб. Другаде нещата са мрачни. Технологичната индустрия все още е разтърсена от неотдавнашните репресии от страна на регулаторите в името на „общия просперитет“, от американския контрол върху износа и от реалното затваряне за нея на чуждестранните капиталови пазари. Притиснати между регулаторната несигурност и слабото потребление, индустриите на услугите имат малка мотивация да увеличат продукцията си. Тъй като властите не желаят да намалят лихвените проценти поради страх от изтичане на капитали, пазарният животински дух ще остане вял.

Инвестициите в жилища и инфраструктура, първото място, към което Пекин би приложил стимули, са в центъра на опасенията относно така наречената балансова рецесия, при която спадът в цените на активите оставя домакинствата и компаниите неплатежоспособни и решени да изплатят дълга си. Китайските строителни предприемачи със свръхзадлъжнялост, символизирани от Evergrande, се вписват в тази история, но балансовата криза не е начинът, по който се развиват нещата.

Цените на имотите не са паднали толкова много и системата работи усилено, за да ги стабилизира. Тъй като имотната собственост представлява голяма част от богатството на домакинствата, както и важен източник на приходи за местните власти, сривът би застрашил финансовата и социалната стабилност. Това също би създало силен натиск за изтичане на капитали. Общините в Китай разполагат с мощни инструменти, включително определяне на долни граници на цените, на които строителите могат да продават, така че вместо цените да падат, трансакциите пресъхнаха. Това създава сериозен проблем с активността, но не и с евентуални дефолти.

Другите големи заемополучатели са финансиращите структури на местните власти, които вземат заеми, за да инвестират в местна инфраструктура. Някои от тях се борят да изплатят дълговете си и се нуждаят от преструктуриране, но те са държавни субекти, дължащи пари на държавни банки, които от своя страна се финансират от огромните спестявания на китайските домакинства, а те пък се задържат в страната чрез капиталовия контрол. Това ще се превърне в остра криза само ако властите са невнимателни и доколкото проблемът изисква разместване на активи и дългове в системата, Китай би трябвало да може да се справи.

Вместо съществуващите дългове, големият проблем е възможността за нова активност. Застаряването и вътрешната миграция означават, че търсенето на жилища е по същество заситено в големи части от страната. Разрешаването на повече строителство в мега-градове като Пекин, Шанхай и Шънджън ще даде нова сила на сектора, но носи свой набор от неудобни и политически дестабилизиращи компромиси. Увеличаването на разходите за инфраструктура винаги е опция, но идва с намаляваща възвръщаемост и натрупва повече дългове за бъдещето.

Това оставя два източника на търсене: търговия и държавни разходи. Излишъкът по текущата сметка на Китай вече е 2% от брутния вътрешен продукт, което само по себе си е индикатор за слабо търсене у дома, а останалият свят трябва да е нащрек за подновен поток от ултраконкурентен китайски износ - сега включващ висок клас продукти като електрически превозни средства. Китай, който изнася дефлация по този начин, може да помогне на западните страни да преодолеят текущия си проблем с инфлацията, но на значителна дългосрочна икономическа цена.

Вместо това всички, в Китай и извън него, трябва да предпочетат последната опция. Правителството е едно от най-малко задлъжнелите в света. То има широки възможности за трансфериране на кеш към домакинствата, стимулиране на потреблението и раздвижване на икономиката. Тревожно е, че на скорошна своя среща Политбюро предостави дълъг списък от политики, но малко признаци за директни парични помощи. За да запази дългосрочния си икономически успех, Пекин трябва да действа.