Десетте най-добри и най-лоши решения в историята на външната политика на САЩ

Джеймс Линдзи от Съвета по външни отношения съставя два списъка – един с десетте най-добри решения в американската външна политика през последните 250 години и един с десетте най-лоши.

Списъците датират от 2023 г., по време на предишната администрация, водена от президента Джо Байдън. Вътре попадат решения, взети във времето между Американската революция и първия мандат на Доналд Тръмп, пише Bloomberg.

Най-старият съюз на Америка – този с Франция, датиращ от 1778 г. - се класира на трето място в топ 10 на най-добрите американски политики (без него САЩ вероятно нямаше да съществуват дълго). Законът за преместване на индианците от 1830 г. и принудителното изгонване на чероките през 1838 г. се нареждат на трето и шесто място сред най-лошите решения. (Тези решения се считат за „външна“ политика, защото местните племена са били суверенни нации).

Дори такива далечни събития могат да ни дадат важни уроци – например, че съюзите имат значение или че геноцидното завоевание никога не е добра идея, независимо дали става въпрос за американския Запад или за Украйна. Но разговорите, които Линдзи иска да предизвика, естествено стават по-актуални за нашето време, когато въпросните събития са се случили по-скоро – след като Америка вече не е периферна част от Новия свят, а водеща глобална сила.

Тук изпъква една закономерност:

Америка е вземала най-добрите си решения винаги, когато е използвала огромната си мощ, за да изгради и поддържа международна система, която работи за всички страни, дори за малките, основана на закони, правила и норми и на предположението, че глобалният мир, просперитетът и свободата са общи обществени блага, постигнати най-добре чрез съвместни (т.е. многостранни) усилия.

САЩ са вземали най-лошите си решения винаги, когато са обръщали гръб на тази философия, саботирали са многостранните организации или са действали неправомерно в самата международна система, която са изградили.

Най-добрите решения

Второто най-добро решение, което САЩ някога са вземали, например, е създаването на Организацията на обединените нации (ООН) през 1945 г. Разбира се, Америка не прави това сама, но играе водеща роля след години на усилена работа от страна на президента Франклин Д. Рузвелт и други (включително вдовицата му Елинор) след смъртта му. Тяхната визия е да поправят наследството на Обществото на народите, което е създадено след Първата световна война, но което не успява да предотврати Втората световна война. Новата ООН е натоварена с ангажимента да бъде форум за света със специална отговорност върху Великите сили, включително Америка, да гарантира принципи като национален суверенитет за всички и мирно разрешаване на конфликтите.

За разлика от това, петото най-лошо решение е отхвърлянето на Версайския договор от Сената на САЩ през 1919 г. и отново през 1920 г. Този договор не само слага край на Първата световна война, но и създава злополучната Лига на нациите. Тя е рожба на президента Удроу Уилсън, обречена на незначителност без американска подкрепа. Никога няма да разберем как би се развила историята, ако САЩ не бяха се отказали - ако американското лидерство в тази многостранна организация можеше да спре тоталитаризма много по-рано.

Моделът продължава със седмото най-добро решение - създаването на Бретънуудската система през 1944 г. Наречена на мястото в Ню Хемпшир, където е замислена, тя започва да регулира глобалното кредитиране, валутите и търговията приблизително по начина, по който ООН се стреми да уреди глобалната сигурност, правата на човека и други хуманитарни въпроси. Нейните институции съществуват, в различна степен на здравословно състояние, и до днес: Световната банка, Международният валутен фонд (МВФ) и Общото споразумение за митата и търговията (ОСТТ), което през 1995 г. става Световна търговска организация (СТО).

Подобно на ООН, Бретънуудската система има за цел да коригира провалите от годините между двете световни войни и по-специално насочването към икономическа война, с политики като Законът за митата „Смут-Хоули“ (който не попада в списъка с 10-те най-лоши решения).

Други решения, които символизираха лидерството и ангажираността на САЩ – това, което става известно като Pax Americana – включват създаването на НАТО през 1949 г. (класирано на шестото място сред най-добрите решения) и планът „Маршал“ от 1948 г., класиран на първо място. Наречена на държавния секретар Джордж Маршал, тази програма е една от най-големите програми за чуждестранна помощ в историята, тъй като САЩ представят еквивалента на това, което днес би е равнявало на 180 млрд. долара, на 16 държави в Западна Европа, разрушени от Втората световна вона, нуждаейки се от помощ да предотвратят нахлуването на комунизма. Заедно НАТО и планът „Маршал“ символизират забележителната стратегическа далновидност и доброто, което може да се случи, когато Америка покаже както своята сила, така и своята щедрост.

Най-лошите

Списъкът с най-лошите решения разказва историята на погрешно използваната американска сила. На първо място е инвазията в Ирак през 2003 г. Тя не само се основава на погрешни предположения (че Ирак разполага с оръжия за масово унищожение). За разлика от Корейската война или войната в Персийския залив през 1990 г., например, тя също така не получава разрешение от Съвета за сигурност на ООН. Вместо това САЩ действат с „коалиция на желаещите“, с последствия, които историците считат за катастрофални.

Други лоши решения показват временното помрачаване на американското съзнание. На осмо място в този списък са ограниченията за еврейските бежанци от нацистка Германия, дължащи се на нативизъм и предразсъдъци и осъждащи десетки хиляди на смърт. На седмо място е оттеглянето през 2017 г. от Парижкото споразумение за климата, чиято цел е ограничаването на глобалното затопляне. Това е единственото решение на първата администрация на Тръмп, което попада в списъците.

В ретроспекция, това е само намек за това какво предстои по време на втория му мандат. Тръмп продължава да показва презрението си към НАТО, като дори заплаши един от членовете му, Дания, с анексиране на Гренландия.

Той също така омаловажава, бойкотира, саботира и подкопава системата на ООН, като се оттегля (отново) от Парижкото споразумение и от над 60 други органи на ООН. Сега дори се опитва да създаде „Съвет на мира“, който изглежда е предназначен да замени ООН, с уловката, че той не само ще бъде председателстван от Тръмп (очевидно, докато е жив), но и изцяло изграден около неговата личност и власт. Международното право и световният ред сега изглеждат различно.

Политики, които съчетават американска щедрост и мащабна стратегия, като например плана „Маршал“, изглеждат немислими в тази нова Америка. При Тръмп вместо това САЩ пестят от помощта си за Украйна; необходимият орган, Агенцията за международно развитие на САЩ, на практика е премахнат.

Наследството на Бретън Уудс е мъртво по всичко друго освен по име, тъй като Тръмп води търговска война както срещу партньорите, така и срещу съперниците на Америка. Доктрината „Монро“ при Тръмп се превърна в брутална „доктрина Донроу“, проектираща агресия в своя собствена полза в цялото Западно полукълбо.

Отдръпнете се от списъците на Джеймс Линдзи и ги възприемете като цяло. Това, което те сякаш казват, е, че Америка се намира в най-добрата си форма, когато е отворена към света и взаимодейства с него, а в най-лошата, когато се затваря или дори става враждебна. Тя създава положителна история, когато дефинира собствените си интереси по просветен начин, като мощен член на международната общност, като страна, която ще процъфтява, когато целият свят е по-безопасен, по-свободен, по-здрав, по-богат и по-подреден. Тя създава негативна история, когато преследва интересите си тясно, по начини, които сеят международни конфликти, хаос или мизерия.