Намаляващият интерес към медиите води до тяхната самообсебеност

Не мога да назова наизуст сегашния генерален директор на BBC. Нито редакторът на който и да е вестник, освен тези, които се опитаха да ме отмъкнат от Financial Times. Какво обяснява тази липса на интерес към собствения ми професионален свят, се пита главният политически колумнист на FT Джанан Гънейш.

Първо, суровата реалност. Хората с други професии могат да си позволят по-добре заредени изби. (Не ви сервират Clos Saint-Jacques от 2007 г. в къщата на журналист.) Останалото е нуждата на колумниста от идеи. Журналистите, колкото и да са умни, са обучени да мислят конкретно: това събитие, онова съобщение. За концептуална мисъл, за абстракция, навъртайте се около хедж фонд мениджъри, архитекти, дипломати.

Както и да е, това откъсване може да ми помогне да отговоря на един от въпросите на нашата епоха. Защо журналистиката е толкова обсебена от себе си? Този проблем се задълбочава с всяка година. Тъкър Карлсън, Гари Линекер, Филип Скофийлд: има твърде много медийни истории в медиите. Американският тв сериал „Наследници“ получава отразяване, несъразмерно с популярността му. Защо? Какво обяснява този медиен нарцисизъм?

Ами, това е все по-трудна индустрия. Лично аз съм разглезен като вдовишка котка, споделя авторът, но на всеки журналист като мен се падат по сто, които вършат тежка и несигурна работа. Дори културната власт, която някога са имали като стожери на обществото, е много ограничена в епоха, когато всеки може да публикува всичко. (Промяна, за която светът ще има повод да съжалява.) Една утеха е чувството за принадлежност към клон на шоубизнеса, с партитата, „вътрешните“ и „външни“ тълпи, общественото признание. Ако се отнасяме към нашия свят като към един вид Холивуд сам по себе си, това е, за да смекчим удара от по-малката аудитория и по-свитите бюджети за пътуване.

Тази изолация, предизвикана от упадъка на бранша, е подсилена от нещо толкова очевидно, че не мога да повярвам, че трябваше приятел да го посочи: липсата на чужда работна ръка. Живея в Лондон, пише Гънейш, където всеки ресторант, строителна площадка, трейдърска зала на инвестиционна банка, технологична фирма, кафене, гараж, луксозен бутик или пералня включва, много често като мнозинство, работници от чужбина. При журналистиката не е така. (FT и The Economist са частични изключения, както може би и Bloomberg.) В американските медии „чуждестранните“ колумнисти са канадци или британци. Това обикновено е моно-национална индустрия. Следователно не може да не бъде тесногръда. Дори едни и същи фамилни имена се повтарят през поколенията.

Но не искам да се отклонявам твърде много от централната тема за упадъка. В известен смисъл журналистиката минава през същата съдба като сериозния роман. Колкото по-малко хора се интересуват от нея, толкова по-затворена става тя. Което от своя страна кара още по-малко хора да се интересуват от нея.

Моят идол, Кормак Маккарти, почина наскоро. Той принадлежи към времето, когато писателите са писали за външния свят. В неговия случай: коне, скалпирания, момчета от ранчота. Той почина там, в Ню Мексико. Никой литературен майстор не е писал по-малко за литературата. И когато той отстъпи, в предпоследния си роман, беше със следното изречение:

„Но ще ти кажа, Скуайър, че да прочетеш дори само няколко дузини общи книги с някого е по-обвързваща сила от кръвта.“ (Ако бях го написал аз, щях да си запаля едно цигара с канабис и да си взема отпуск за остатъка от десетилетието, признава авторът)

Иначе Маккарти остави темата отворена. Сравнете това със съвременната белетристика, която е предимно за свръх красноречиви хора с недостатъчно оползотворени хуманитарни дипломи, които се чувстват малко тъжни в кафенетата. Не обвинявайте Сали Рууни или Бен Лърнър. Винете липсата на обществен интерес към тяхната област. Нагласата, която това предизвиква е: така или иначе никой не ни чете, така че нека пишем за хора като себе си.

Разбирам го. Същото настроение витае в моята професия, отчита Гънейш.

И да, знам, тази рубрика е пример за журналистика, която разглежда журналистиката относно журналистиката. Постмодерната кръговост на това не ми се губи, ако решите да го изтъкнете. Просто нямаше друг начин да ви поднеса истината за медиите. Тази западаща индустрия трябва да се вземе на сериозно, защото иначе никой друг няма да го прави. В крайна сметка вината ще си е само нейна.