Как САЩ могат да спечелят търговската война с Китай

30-те години на ХХ век обаче не трябва да са единствената аналогия за политиците. Не е задължително търговските войни да прерастват в търговски конфликти, след като по-близката история сочи възможността за други, дори положителни, резултати.

През август 1971 г., по времето на американския президент Ричард Никсън, САЩ са поставени под натиска на чужди централни банки на фона на търговски дефицит, произтичащ от затруднения износ. Както отбелязва журналистът Роджър Лоуенстийн, тогавашният финансов министър на САЩ Джон Конъли гледа на инфлацията, натиска върху долара и натрупващия се търговски дефицит като оскърбление за националната чест.

В отговор на това президентът Никсън внезапно преустановява конвертируемостта на долара спрямо златото, заплашвайки цялата следвоенна Бретън-Уудска глобална парична система. Успоредно с това той постановява 90-дневно замразяване на заплатите и цените, и въвежда 10% допълнително мито върху вноса, за да бъде сигурен, че американските стоки няма да са ощетени от несправедливи валутни курсове. Подобно на Тръмп Никсън предприема тези стъпки без да информира съюзниците на САЩ и рискува ответни мерки, предизвиквайки глобални протести.

Икономистите днес оценяват политиките на Тръмп като лош икономикс, без да отчитат политиката, която стои зад решенията му. Както казва Лоуенстийн, „Не икономиката е била от значение за Конъли, а мощното упражняване на сила.” Дори New York Times, за разлика от днешаната му позиция спрямо Тръмп, е възхвалявал „Новата икономическа политика” на Никсън, пишейки, че „без колебание аплодира дързостта, с която президентът действа на икономическия фронт”.

Днес, както твърди ученият Едуард Алдън, „САЩ са по-малко доминантна икономическа сила, отколкото през 1971 г., американските съюзници са по-малко готови да приемат легитимността на оплакванията на Тръмп, а самият Тръмп е далеч не толкова компетентен и опитен, колкото съветниците на Никсън – Пол Волкър, Пийт Питърсън, Робърт Хорматс и Хенри Кисинджър.” Не трябва да се пренебрегва и фактът, че изоставянето на златния стандарт от Никсън най-вероятно е изиграло роля за високата инфлация през втората половина на 70-те.

И в двата случая президентът е погълнат от уравновесяването на търговския баланс на САЩ, като търговските политики на Тръмп може да произведат не много по-различен резултат от този, който се получи през 1971 г. Тогава, при положение, че американският долар е световна резервна валута, чуждестранните партньори решават да не рискуват дългосрочна ескалация и започват преговори с администрацията на Никсън. Това скоро довежда до споразумението Смитсън от декември 1971 г., което променя валутните курсове в полза на Америка.

Макар че днешните валутни курсове не са фиксирани и поради това не могат да бъдат лесно променяни, натрупването на други търговски отстъпки може да подпомогне американския износ. Споразумението Смитсън не успява да удовлетвори всички оплаквания на Никсън и в действителност цялата Бретън-Уудска финансова система се разпада скоро след това. Пол Волкър, зам.-министър на финансите при Никсън и последващ председател на Федералния резерв, заявява през 2000 г., че разпадането е било необходима временна стъпка.

Малко повече от десетилетие по-късно безпокойството относно японската парична и индустриална политики, и растящият търговски дефицит на САЩ, накараха администрацията на Роналд Рейгън да предпроеме конкретни действия срещу Япония, възползвайки се от раздел 301 на американския търговски закон от 1974 г., за да наложи мита върху японския внос – същата мярка, която днес се използва срещу Китай. Тогава САЩ цитират проблеми с националната сигурност, свързани с Toshiba, точно както днес се посочва китайската телекомуникационна компания ZTE. В миналото Toshiba е била нарушила споразумения със САЩ, като е продавала технологии на СССР, които са били използвани при производството на подводници. Днес в отговор на санкциите ZTE продаде военно оборудване на Иран и Северна Корея.

Япония се поддава на натиска, след като американските преговарящи постигат многонационалното споразумение Плаза от 1985 г., което девалвира долара спрямо йената и прави американския износ за Япония значително по-конкурентен. Американският Конгрес отива по-далеч през 1987 г., налагайки вносни ограничения върху японската електроника. В отговор Токио се съгласява на мерки, целящи да намалят вноса на японски стомана и коли в САЩ, да увеличат американския износ за Япония и да намалят бариерите за навлизане на щатски компании на японския пазар.