Примирието на Тръмп с Иран беше обречено на провал още от самото начало

Доналд Тръмп твърди, че иранските лидери са „жестоки“, „зли“ и "измет“. Може би е така, но това не е основната причина за затрудненото му положение в Ормузкия пролив, където американският президент сега заявява, че примирието е приключило и по-нататъшните дипломатически усилия биха били загуба на време. Неговите проблеми - а оттам и тези на американските съюзници в Персийския залив и на световната икономика като цяло - произтичат от собствените му лъжи, пише Марк Чемпиън за Bloomberg.

Войната, която Тръмп започна срещу Иран на 28 февруари, не завърши с победата, за която той твърди. Нито пък условията за примирие, които той прие в опит да я прекрати, изложени в така наречения „Меморандум за разбирателство“, представляваха „безусловна капитулация“ на Техеран. Те бяха всичко друго, но не и това. Формулировката на документа е толкова двусмислена, че позволи и на двете страни да продължат да преследват военните си цели с други средства.

Това беше подобрение в сравнение с опустошението от войната и риска, посочен от самия Тръмп, да се вкара светът в рецесия. Въпреки това то създаде по същество нестабилна ситуация, защото беше само въпрос на време, преди тази двусмисленост да доведе до това двете страни да започнат да се обвиняват взаимно в нарушаване на условията за примирие. Тези предполагаеми нарушения започнаха още след няколко дни и доведоха до периодични престрелки. Но до сряда никоя от страните не беше искала да обяви примирието и преговорите за приключени, защото алтернативата беше твърде непривлекателна.

Тъй като става дума за Тръмп, дори и сега не е ясно дали този момент е настъпил. Той остави вратата отворена за продължаване на преговорите, което би изисквало и примирието да продължи в някаква форма. Ако това се случи, то е защото нито едно от обстоятелствата, довели до неясната формулировка на този меморандум за разбирателство, не се е променило. Те включват провала на продължилата месеци въздушна кампания на САЩ и Израел да постигне нито първоначалните си цели, нито новата, която създаде: възстановяване на свободния, предвоенен статут на Ормузкия пролив.

Да, САЩ и Израел заедно успяха да убият върховния лидер аятолах Али Хаменей и някои от най-близките му сътрудници, да потопят конвенционалния ирански флот и да изчерпят запасите му от ракети. Но вместо да се срине, режимът се консолидира около новото ръководство. Военните му сили остават способни да нанесат ответен удар по американски бази и съюзници в целия Персийски залив. Дроновете и мините все още могат да заплашват петролните и газовите танкери.

Новите лидери в Техеран са заложили своята бъдеща стратегия за възпиране на способността да контролират Ормузкия проток. В изявление по иранската телевизия тази седмица съветникът на главния преговарящ на Иран Мохамад Багер Галибаф изясни това. Той заяви, че превръщането на пролива в източник на приходи е по-малко важно от запазването на контрола над него, което режимът или ще постигне, „или всеки един от нас ще стане мъченик за това“.

Иранците твърдят, че меморандумът за разбирателство, договорен от Галибаф с вицепрезидента на САЩ Джей Ди Ванс, им дава правото да организират трафика през Ормузкия пролив. Член 5 от 14-точковия документ задължава Иран да „предприеме мерки, полагайки всички възможни усилия, за безопасното преминаване на търговски кораби“. Единственото условие относно това как трябва да изглеждат тези мерки е, че не трябва да се събира такса за 60-дневния срок на действие на меморандума.

В същата клауза се посочва още, че Иран трябва да изработи дългосрочна стратегия за управление на пролива съвместно с Оман, който се намира на другия му бряг. САЩ и техните арабски съюзници от Персийския залив тълкуват тази формулировка като изискване за свободно и неограничено преминаване от страна на Оман. Иран твърди, че споразумението му дава правото да управлява трафика през пролива като цяло. Нито едната, нито другата страна не лъже. Лъжата беше твърдението, че изобщо е имало споразумение.

Решение на въпроса с Ормузкия проток остава трудно постижимо. Нито държавите от Персийския залив, нито техните търговски партньори могат да си позволят да оставят Иран да упражнява контрол върху морските пътища. Може да се предвиди нов договор или неформално споразумение, подобно на Конвенцията от Монтрьо от 1936 г., която предостави на Турция ясно определени права върху групата от проливи, свързващи Черно море и Средиземно море. Но не и такова, което да предоставя контрол, който да създава геополитическото влияние, към което Иран се стреми в момента.

Меморандумът за разбирателство предостави възможност на САЩ и Иран да изпробват съответните си способности да наложат волята си в пролива, но досега този тест не даде еднозначен резултат. САЩ увеличаваха потока от танкери през каналите от страна на Оман в Ормузкия проток, отчасти като изключваха транспондерите им. Иранската Ислямска революционна гвардия успя да порази някои от тези танкери, което прави малко вероятно дългосрочното възстановяване на предвоенните нива на пропускателна способност без сключването на ново споразумение.

Няма съмнение, че Пентагонът разполага с военни варианти за излизане от тази патова ситуация. Според съобщенията те вече са били представени на Тръмп, но той ги е отхвърлил. Вероятно тези варианти не са били добри. Трудно е да си представим защо още няколко дни, седмици или месеца бомбардировки биха успели там, където предишните месеци на бомбардировки се провалиха. Трудно е също така да се разбере защо цената на ескалацията за съюзниците в Персийския залив - считана за твърде висока преди примирието - сега би трябвало да е станала приемлива.

В резултат на това вероятно ни очаква продължителен период на несигурност, който не прилича нито на мир, нито на война.